Убийствата в Радомир, създаването на лагерите в Ловеч, Куциян, Белене, Скравена
http://www.inter-view.info/2012/12/komunisticheskite-lageri-belene-lovech.html
Баба Верка: "Кучища влачеха месо по нивите"
Наско МАНДАДЖИЕВЖурналистът Наско Мандаджиев ни предостави репортаж на тази тема, съставен от много негови срещи и пътувания през годините.
Интервю с ген. Мирчо Спасов
Накрая Живков се ядосал и рекъл, че “е гузно да се мълчи и трябва да се разкаже за благородната борба по установяването на народната власт”. И наредил на генерала да говори.
Така се озовах в кабинета му в ЦК на БКП, до този на Живков. Съседството им означаваше близост. В това време генералът ръководеше отдел “Задгранични кадри” на ЦК, или с други думи, назначаваше и уволняваше посланиците. Поради което можа да преспи с доста дипломатически съпруги, а и ги пробутваше на Първия и на колеги по кабинети и вили.
Извървях, съпроводен от суров мъж, дълги вити коридори с дебел червен плюш и охранители на всеки ъгъл. Явно в тази област сталинският и хитлеристкият опит бяха усвоени добре.
Старият Жавер ме посрещна безизразен, масивното му набръчкано лице още излъчваше свирепост. Бутна ми чаша айран и попита за какво ще се говори. И пръв започна: “Абе, толкова колеги, Здравко Георгиев и други, написаха мемоари, само аз се мотам. Ще взема да те хвана за авторче, идваш с касетофона една седмица на “Мечката” /крайстолично вилно селище на активни борци, където се намира палатът му - б.а./ - и сме готови”.
Помълча малко и мина на монолог. Било славно, но и жестоко време. Партията разпоредила преди Народния съд да се поизчистят колкото се може повече врагове, че после с присъдите ставало бавно. Така всяка нощ пред разпределителя - Дирекцията на полицията на “Лъвов мост”, пристигали каруци с хора от града и селата, камиони “Опел блиц” от провинцията, използвали и влакове. Той пращал арестантите първо в мазето, там ги описвали, след което ги качвали на камионите. Откарвали ги към Радомирско - местността Червена могила, селата Върба, Темелково, Батановци. Там на нивята ги чакали местни момчета, на които били дали много патрони - опушквали хората и набързо ги заривали. Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двайсет на камион, това ще е някъде десет хиляди, пресметна Спасов. (По-късно чух от изследователи, че убитите са били 20, 30, че и 38 хиляди, очевидно в София са идвали осъдени от цялата страна).
Генералът изведнъж спря, погледна ме издълбоко, после свъси вежди и рече: “Тия неща ги казвам само на тебе, да не вземеш да ги напишеш, че после става лошо, но той редакторът ви знае какво да пусне”.
И продължи. Всяка нощ в малките часове ходел да докладва на Живков в щаба на НОВА /Народноосвободителна въстаническа армия/, който се намирал в мазето на читалище “Славянска беседа” на ул. “Г.С.Раковски”. Там се давали разпоредбите и мунициите. “Досегът ми с другаря Живков беше много специален. Всички знаеха какво върша и ме отбягваха, поради което той ми каза да не се приближавам до него, все едно няма нищо общо с мен. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам… Абе, мокра работа, другарите не искаха да се цапат, но нали някой трябваше да я свърши.”
Така всяко нощно намигване на Живков е струвало сто живота… Някъде през декември той спрял да мига, с което разпоредил на персоналния си екзекутор да спре. Вече бил насрочен Народният съд. И младият Мирчо побързал да премахне последните останали в мазетата, като с това приключил с “нощта на дългите ножове”. Временно. Белене и Ловеч още ни били замислени, за да извърши своите мрачни подвизи и там.
… В редакцията срещнах голяма трудност с материала, нищо не ставаше за писане. Както всички оцеляващи колеги през онези години, трябваше да използвам негласно установените журналистически щампи, от рода на “организиране на социалистическия ред и законност”, като единственото “по-страшно” изречение, което редакторът допусна, бе, че “на враговете на народа било отдадено справедливо възмездие”.
Днес отлично се знае и казва кои хора комунистическите червени кхмери определяха като народни врагове. А те бяха цветът на нацията ни - търговци и индустриалци, съдии и адвокати, военнослужещи и духовници, кметове, бирници, пристави, тоест всички онези, които възродиха страната ни и я наредиха сред първите в Европа. Между смъртниците бяха, разбира се, и всички други, на които бандитите-партизани, излюпени като милиционери, дължаха пари, на които имаха зъб, които имаха хубави къщи за превземане или хубави булки за любов …
Пътуване до кървавото село Върба
През 1994 г., десет години след интервюто ми със Спасов, заминах за това село, сега квартал на Радомир. И останах толкова потресен от чутите факти, че си го нарекох “българския Бабийяр”.… Селяните знаеха много, но мълчаха. Страняха от мен, очевидно още ги беше страх. Един старец ми рече: “Немой много да риеш у тая работа, оти Белене пак може да дойде”.
Накрая се намери смел мъж - Костадин Стоев, елтехник в местния кооператив, активист на СДС. Отведе ме на два километра в местността Карваньо. Който мине оттам и сега може да види в голяма житна нива останки от военно хитлеристко съоръжение, навярно предавател или локатор, а до него огромен кладенец с диаметър 10 и дълбочина 13 метра, вече разрушен и полузапълнен.
Мястото било на Стоеви. Когато бащата на Костадин го вземал със себе си на оран или жътва, му казвал да не ходи при кладенеца. Като пораснал Костадин разбрал от него, че през нощите на октомври камиони са докарвали тук смъртници, разстрелвали ги и ги хвърляли в кладенеца. Напълнили го догоре и дълго след това тук кипели разлагащи се трупове, а из околността, за ужас на местните хора, се разнасяло нетърпимо зловоние.
Осмели се да говори и механикът Георги Стоев, който каза, че веднъж баща му отворил дума как след Девети въоръжени хора го накарали да занесе към Карваньо лопата и кирка. Страхувал се да откаже и вечерта ги занесъл. Отдалеч видял мъж по бели гащи и две жени по долни фусти. Насреща им били двама мъже с много оръжие. Тръгвайки се пообърнал и видял единият мъж да бие с кирката жените, след това се чули изстрели. Убийците имали и навика да вадят с конски клещи златните зъби на осъдените.
В махалата Петрово разговарях с баба Верка, която живее досами злокобните ниви. Каза, че около Девети била сама с двете си току-що родени близначки, а мъжът й бил запас. Нощ след нощ чувала по нивите “кър-кър” и за да не я изкарат и нея пред пушките, карала само на кандилце. През деня гледала по мерата тела, позасипани със земя. Убийците нямали време да ги копаят, та дълго след това “кучища влачили месо из къра”.
Някои селяни се осмелиха да кажат имена на главорези. Миче, Соте. А синът на убиеца Кучкодеров още млад полудял и не след дълго умрял.
Среща с оръжейника на НОВА
Същата година след пътуването ми в Радомирско познат ми каза, че негов съсед веднъж му доверил, че бил оръжейник на НОВА. Работел като елтехник в институт на БАН и можело да проговори.
Отидох при него в института. Посрещна ме в стая, наблъскана с радиоточки, телефони и електрически печки. Не се двоуми и направо започна, само пожела анонимност. Повечето факти, за Мирчо Спасов, за Лев Главинчев и компания, вече знаех. От него научих, че първата работа на Главинчев след Девети била да секвестира официалния “Мерцедес” на цар Борис и да се разкарва важно с него.
Държал ключа на оръжейната в мазето на “Славянска беседа”. Тук всеки ден идвали военни камиони с винтовки и револвери, които раздавал срещу бележки от Живков или Българанов.
Като се разделихме, се запитах защо този човек, заемал толкова отговорна длъжност, по-късно не е взел хубава служба. Можел е да стане най-малко полковник от МВР или МНО, а не да се бута в килерче с развалени уреди. Лесно предположих, че се е разочаровал от бандитизма на съидейниците си и се е отказал да им служи.
Писмо от запасен летец от Хасково
Едно писмо до редакцията съвпадна с проучванията ми. Пенсиониран военен летец от хасковско село на име Стефан Илиев, пишеше, че от 22 септември до края на декември 1944 г. служил като военен летец в района на Червена могила. Там имало летище, откъдето самолети “Фоке вулф” излитали на разузнаване към Скопие, Дойран и Серес. Веднага след Девети всяка вечер покрай летището взели да минават камиони със загасени фарове. Спирали недалеч и оттам се чувала автоматна стрелба. На нощ Илиев преброявал доста камиони.Посещение при Антон Югов
Опитах да проникна при Антон Югов, първия вътрешен министър в правителството на ОФ.Преди това се запознах с делата му след преврата. На 27 октомври издава заповед “За формите и методите при установяването на народната власт” . В нея пише: “Не всички партизани успяха в краткия период от установяването на народната власт да се превъзпитат като поддръжници на реда и продължаваха да разрешават много въпроси “по партизански”.
Още в началото у Югов, за разлика от Живков, е проговорил някакъв срам и страх от ставащото в тези нощи на дългите ножове. Но написаното от министъра е възможно най-меката и обтекаема констатация за безчинствата, които вършеха озлобените и пиянстващи градски и селски лумпени, въоръжени с манлихери и нагани и наречени с авторитетното име “челен отряд на победилата класа”. Отворих вестници от онова време. Те изобилстваха с призиви от рода на “Да стъпчем главата на змията”, “Да пребием фашистките кучета” и др. под. Предупреждава Югов, а само на 300 метра от ведомството му са се композирали “черните влакове” за Радомир.
През май 1990 г. позвъних в къщата на ексминистъра, разбира се, заграбена (казано на езика на революционния пролетариат - “национализирана в името на народа”), която по-късно собствениците си възвърнаха. Отвори ми жена с вид на камериерка и като разбра кой съм, отвърна, че господин (!) Югов е болен и не приема. Отидох на следващия ден и на по-следващите, едва на петия след като разбраха, че настоявам, ме пуснаха /те бяха две, разформированото УБО още се грижеше за персоналните си пенсионери.
В просторния хол бяха наблъскани до тавана старинни мебели, кристални сервизи и полилеи, по стените висяха скъпи часовници, персийските килими бяха струпани на могили. Явно всичко това беше експроприирано отново “в името и за благото на народа”.
Появи се и жена му, достолепна госпожа. Започна страшно увъртане: Мъжът ми е много зле. Да говори? Не. Да слуша? Също не. Повръща. Има силна температура. Вие му се свят. Не е за пред външни хора. Не отговаря и на писмени въпроси. Не може да чете, защото му сълзят очите. Ами той е почти в кома. Освен това е с пълна амнезия и не си помни дори името. …Желязна съпруга на железен вътрешен министър. Неумолимо спазваше мафиотските закони на омертата…. По-късно разбрах, че Югов съвсем не е бил зле, ами си е пиел кафето и си е гледал телевизия, били го срещали и на разходки в градинката на “Св. Седмочисленици”.
...
Ловеч
Годината е 1959, месецът септември. 166 души от току що закритото трудово-възпитателно общежитие (ТВО) в Белене са преместени в няколко изоставени бараки до каменна кариера край Ловеч. За следващите три години това място се превръща в зловещото българско копие на Сталиновия ГУЛАГ. През него минават над 1500 души. Със садистична методичност са смачкани хиляди човешки живота, разбити са стотици семейства, а 147 изпратени в лагера никога не се връщат. Когато 30 години по-късно, на 22. III. 1990, прокурорът на въоръжните сили ген.-майор Боню Трендафилов (покойник) подписва постановление за образуване на следствие за изясняване на престъпленията в лагерите край Ловеч и Скравена нито жертвите, нито преките изпълнители, камо ли широката общественост знаят пълната истина. Само малцина от партийната върхушка и и няколко висши служители в МВР са наясно с цялата история. За да не се стовари удара върху партията в ръководството на БКП ловко го отбиват като с откъслечните разкрития в партийния орган "Работническо дело" го насочват към Мирчо Спасов, който трябва да изиграе последната си роля - тази на изкупителна жертва. Още на пленума на 16. ХI. 1989 седмица след като вече неговия покровител Живков вече не е на власт вътрешният министър Димитър Стоянов в изказването си призовава за разкриването на "зловещата роля на Мирчо Спасов". Първите двама висши функционери, които са изгонени от партията се оказват именно старите бойни другари Живков и Спасов. На ХIV извънреден конгрес на БКП Мирчо Спасов е вече отписан. След конгресната препоръка да бъде лишен от членство в БКП в решението си за бившия зам.-вътрешен министър, Централната комисия по партийна етика на БКП (КЦПЕ) записва: "С повишени критерии и партийна взискателност следва да се оцени вината на Мирчо Спасов за допуснатите беззакония и извращения в лагера край Ловеч през 1959-1962. Не е приел съществени мерки, а дори е указал и побоища...Той носи лична отговорност за извращенията", заключава комисията. Тя отбелязва, че след разкриване на злоупотребите на Спасов в служба "Културно наследство" при МВнР на пленума от 2. III. 1982 "Живков и Политбюро проявили снизхождение и само са го извадили от състава на ЦК без материалите да са предадени на съдебните органи". ЦКПЕ изключва от редовете на БКП Мирчо Спасов. В партията обаче както по-късно става ясно не казват цялата истина за лагерите, просто защото не е изгодно. Самата БКП и правоприемницата й БСП пропускат да се извинят за лагерите и до днес....
На 29. III. 1990 прокурорът на въоръжените сили полк. Лилко Йоцов, на когото е възложено дело 4/1990 за лагерите, издава постановление за арестуването на Мирчо Спасов. На следващия ден с указ № 344 на Държавния съвет, чийто председател тогава е Петър Младенов, на Спасов са отнети званието генерал-полковник и всички ордени и награди. На 29. III. 1990 една от най-силните фигури в МВР и партията през 60-те и 70-те недосегаемият до тогава Мирчо Спасов за първи път застава лице в лице с прокурор като обвиняем. Той прави разкайващо самопризнание: "От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние - политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия зам.-министър на МВР и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч. Заповедта ми бе предадена от министъра Георги Цанков на заседание на колегиума на министерството. Предполагам, че има решение на ЦК. Сигурен съм, че лагерът се създаде с решение на ПБ на ЦК на БКП".
Твърдението на Мирчо Спасов обаче се оказва погрешно и по-скоро е опит да се пренесе отговорността и към политбюро. В действителност не е открито решение на политбюро за създаване на лагера край Ловеч. От намерените стенограми на политбюро обаче е ясно едно, че въпросът е обсъждан и никой от неговите членове не може да отрече, че не е знаел за създаването на лагера край Ловеч.
Реализирането на тази идея не е някакво случайно изключение в действията на БКП, а точен израз на политиката й, водена още от момента на взимане на властта. За това свидетелства и богата предистория. Тя започва със създаването на лагери още ведната след 9. IХ. 1944. Чрез тях БКП извършва безпардонна разправа с опозицията до пълното й ликвидиране както и смачква в зародиш противниците си в обществото. Онези, които по една или друга причина са пропуснати от Народния съд са застигнати от въдворяване в ТВО или изселване в затънтени райони за дълги години.
Първият лагер е създаден до Сандански - гара Свети Врач през януари 1945 и е просъществувал до март същата година. След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където е функционирал до септември 1945. Друг лагер от март до 1947-1948 е създаден край яз. "Росица" (днешен "Стамболийски"). От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина "Куциян" са въдворявани белогвардейци.
През 1948 "Куциян" се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е имало легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.
В протокол №5 от 27. IV. 1949 на Министерски съвет, чийто председател по това време е Васил Коларов, се обсъжда и взима решение № 1 на МС от същата дата на островите на Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП (които не са вече в затвора) са събрани там.
На 8. VII. 1952 Вълко Червенков пише писмо до МВР, с което иска в политбюро да бъде представен "точен доклад от Георги Цанков (тогавашен вътрешен министър) за броя на въдворените, причини и пускания". В строго поверително писмо МВР отговаря, че в ТВО към този момент са се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. В поверителната справката се изнасят и конкретни данни за настаняване в ТВО:1949 г. - 249 души, 1950 г. - 233, 1951 г. - 1459, 1952 г. - 355
По характера на причини за въдворяването те са разделени на:
1. Бивши белогвардейци, участвали в окупационния корпус в Югославия и други вражески прояви - 5 души
2. Бивши полицаи, извършвали убийства, изтезания преди 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 262
3. Бивши царски офицери за престъпления до 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 173
4. Провокатори и за предателства в партията - 47
5. Активни Ив. Михайловисти (ВМРО) - 41
6. Лидери, бивши министри и други водачи на буржоазни и фашистки партии - 65
7. Ръководещи и активни Никола Петковисти и Лулчевисти, членове на върховното и окръжни ръководства, народни представители - 529
8. Бивши водачи на легионери и ратници - 66
9. Изменници на родината, заловени на границата или в опит и подготовка за това - 26
10. Ятаци и помагачи на бандити или шпиони и дивесанти, прехвърлени в страната - 279
11. Участници в нелегални конспиративни групи и организации - 170
12. Разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни - 243
13. Чуждунци, влезли нелегално в страната по неустановени причини - 41
14. Анархисти с активни действия - 43
15. Сътрудници на полицията - 98
16. Сътрудници на чужди разузнавания - 91
17. Криминални престъпници: рецидивисти, сводници и проститутки - 144.
Журналистическо разследване, публикувано във в. "Демокрация" през 1999 г.
Българското копие на Сталиновия ГУЛАГ - дело на Политбюро
В дело №4/1990 за лагерите е приложена и строго поверителна справка за въдворени лица в ТВО към 25. VII. 1953 в ТВО-Белене. Тогава в него са се намирали общо 1913 души. Задържани за контрареволюционна дейност са 1732 лица, а за криминални прояви - 181. Със заповед №22 от 5. VIII. 1953 на МВР са освободени 858 лица, останали са 1055. От тях 874 за контрареволюционна дейност и 181 - криминални.
За контрареволюционна дейност:
1. Полицейски служители - 156
2. Бивши офицери - 92
3. Анархисти - 16
4. Никола Петковисти - 123
5. Разни (Михайловисти, демократи) - 290
6. Провокатори - 27
7. Бивши министри и ръководни лица на опозиционни партии - 21.
С протокол "А" №135 на ПБ на ЦК на БКП в състав - В. Червенков, А. Югов, Т. Живков, Г. Дамянов, Г. Цанков, Г. Чанков, М. Нейчев, Р. Дамянов от 5. IХ. 1953. се предлага да се закрие единственото в страната ТВО в Белене, в което са изпращани лица за контрареволюционни и криминални престъпления. Ръководството на партията потвърждава освобождаването на 853 лица в Белене, извършено на 5 август и от 1 септември същата година да бъдат освободени още 584 въдворени. В съобщение на председателството на Народното събрание и Министерския съвет се казва, че "са налице условията за закриване на ТВО-Белене и за вдигане на изселническия режим над разселените лица.". В друг доклад на членовете на политбюро Г. Цанков, Г. Дамянов и М. Нейчев от 26. VIII. 1953 е отсята информация само за "останалите към 1953 в ТВО бивши министри и ръководни дейци на буржоазни партии". Посочват, че могат да бъдат освободени Недялко Атанасов Мочуров, Христо Николов Стоянов, Любен Ангелов Диков, Димитър Досев Вълев, Петър Николов Сърбински, Минчо Петров Драндаревски и Райна Николова Папардова. За Иван Вълков, Александър Гиргинов, Стойчо Мушанов, Марко Рязков, Никола Недев, Петко Стоянов се уточнява, че могат да бъдат предадени на съд. От задържаните 118 бивши офицери се посочва, че може да бъдат пуснати 29, сред които генералите Крум Лекарски, Васил Любенов, Кирил Янчулев, Тодор Тошев и Боню Бонев. На съд можело да бъдат предадени 89 души сред които бившите генарали Ганчо Иванов, Никола Ганчев и Констадин Чешмеджиев. В същия доклад се посочва, че след 9. IХ. 1944 в страната са изселени общо 7025 семейства с 24624 членове.
Водещият дело 4/1990 полк. Лилко Йоцов успява да организира така разследването, че само за няколко месеца e събрано и прегледано останалото от архивите на лагера и отделение "Въдворяване и изселване" ДС при МВР. Открити са всички оцелели лагерници в цялата страна, събрани са показанията на 550 свидетели. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 147 души стават жертва на терора в него. Свидетелски показания доказват, че смъртните актове са подправяни с фалшиви диагнози. В изготвения по-късно през 1991 обвинителен акт се посочва, че са събрани доказателства за умишлените убийства на 14 души. Сред тях са тези на Александър Николов - Сашо Сладура, Иван Карадочев, баща на Богдана Карадочева и бившия депутат от БЗНС "Никола Петков" Любен Боянов.
От тримата само за Иван Кародочев, баща на певицата Богдана Карадочева, има предложение за въдворяване в лагера. То представлява скалъпен донос с недоказани от правосъдието обвинения. Предложението до МВР е подготвено от столичното управление на МВР на 15. ХI. 1960. В него се казва, че Карадочев въпреки, че не членува в политически партии е бил "явен привърженик на фашистката власт и движел изключително сред вражеска среда". Той не бил морално запазен, обичал "да пие и флиртува с леки жени". Обвинен е в незаконна дейност като частник-кожухар. Възбуденото срещу него дознание предвижда поправителен труд до 6 м., но това според милицията било малко. На 19. ХI. 1960 със строго поверителна заповед № 60 за въдворяване в ТВО, Мирчо Спасов утвърждава изпращането му край Ловеч му за срок от 1 година. Иван Карадочев е въдворен на 8. ХII. 1960. 15 дни по-късно той вече не е жив.
В лагера след като Газдов се запознал с досието му започнал да крещи: "Частник, частник!". Цвятко Горанов твърди : "С Карадочев разговарях на кариерата, оплакваше се, че е болен и ме молеше за инсулин. Не знам кога и при какви обстоятелства е починал". Оцелелият лагерник Кръстьо Николов обаче заявява: "Димитър Цветков (един от бригадрите биячи, б. а.) уби бащата на Богдана Карадочева. Когато стана това бях извикан в щаба. На плаца видях как Цветков го бие. Карадочев беше седнал с опрян гръб на една развалена вагонетка. Димитър Цветков със силни ритници в областта на сърцето и с няколко дрянови тояги в областта на главата (Карадочев нямаше коса) го довърши." Лагерникът Тодор Минков допълва: "Карадочев го оставиха да умре в бараката. Той умря от нанесения му побой." В акт за смърт № 69 на името на Карадочев срещу дата на умиране е записанно 23. ХII.1960. Като причини за смъртта е поставена диагноза диабет.
Данните за Александър Николов - Сашо Сладура, роден през 1915 в Плевен, са оскъдни. Синът на известния паркостроител инж. Георги Николов, един от създателите на Борисовата градина, е изпратен със заповед № 234 от. 15. IХ. 1961 на Мирчо Спасов в Трудовата група-Ловеч. В дългият списък от лица в заповедта Сашо Сладура е първи. За него няма предложение както изисква законът, нито прокурорско съгласие. На завършилия италианското училище в Пловдив, френския колеж в столицата и Пражката консерватория музикант през 1954 му е отказано софийско жителство. Любимец на публиката в ресторант "България", където е принуден да свири, след като разформироват Царския симфоничен оркестър, в който работи, Сладура е с преброени дни в лагера - само 11 след заповедтта за въдворяването му той вече не е сред живите. Още с пристигането си като начало Газдов му дава да тегли по плаца един валяк от 250 кг. и нарежда на Шахо Циганина да го бие и контролира. Според свидетелски показания Газдов е малтретирал Сашо Сладура и пред стоя, псувайки го, че е измислил 100 вица за Вълко Червенков. При разпитите различни лагерници твърдят, че освен Шахо са го били и бригадирите Димитър Цветков и Благо Магарето.
Лагерникът Васил Стоилов твърди: "Шахо Циганина непрекъснато го налагаше. Вечерта по целия гръб и задни части имаше синини от ударите. На другия ден изпратиха Сашо на работа на голямата кариера. Бях бръснар и около 14. 30 ч. го взех от забоя, за да го обръсна. Тъкмо го обръснах и камбаната на лагера започна да бие. Това означаваше, че всички трябва да се строим на плаца. Тръгнахме натам, Сашо се влачеше. В същото време с една вагонетка пристигна Шахо, носеше тояга. Скочи от вагонетката и се насочи към нас. Когато мина покрай Сашо Шахо внезапно нанесе силен удар в тилната част на Сладура и последният падна на земята и не мръдна."
Георги Атанасов от Варна - Жоро Варната (използан като фелдшер) заявява: "Когато го докараха в лагера , дежурният надзирател го прати при мен да го запиша в дневника-журнал. Каза ми, че има язва. Видях го мъртъв след няколко дни. Дежурният надзирател ме извика около 17 ч., за да установя смъртта на лагерник. Отидох до тоалетната, където обикновено държаха труповете. Този път трупът не бе в сламеник, както се постъпваше обикновено, а просто беше поставен върху дървена тарга. Видях, че това е Сашо Сладура. По цялото му тяло имаше рани, включително и по главата. Имаше съсирена кръв, която ми даваше основание да мисля, че раните са причинени още същия ден по всяка вероятност в следствие на побой с тояга. След това дежурният ми донесе готов смъртен акт на името на Александър Николов и аз прибавих причината за смъртта: сърдечен удар или нещо подобно, тъй като диагнозата язва е несъвместима като причина за смъртта с оглед на краткия му престой в лагера." В смъртен акт №272 на Градския народен съвет Ловеч е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26. IХ. 1961. Мястото - Трудовата група - кариерата, Ловешко. Срещу причина за смъртта е вписано - ангина.
Любен Боянов, роден в с. Црънча, Пазарджишко на 12. VII. 1912 е депутат, юрист по професия от БЗНС "Никола Петков през 1946 в VI Велико Народно събрание. В архива на парламента досието му е празно, както на всички земеделци Николапетковисти, с които БКП се саморазправя след 1944. Запазени са само две негови изказвания. В едно от тях от януари 1947 той влиза в остър спор с тогавашния премиер Георги Димитров за серия от убийства в Пазарджишка околия в навечерието на изборите. С присъда № 775 от 19. ХII. 1947 на Пазарджишкия областен съд Боянов вече е осъден на 1 година тъмничен затвор и лишаване от права за 2 години. Това обаче явно не е достатъчно. С протокол №30 от 25. VII. 1952 МВР го въдворява в ТВО-Белене за срок от 5 години. На 8. I. 1958 Мирчо Спасов предлага ексдепутатът да бъде превъдворен за още 1 година. Следва заповед за превъдворяване пак за 1 година , подписана от министър Георги Цанков на 10. I. 1959. След решението да се закрие Белене със заповед № 67 от 5. IХ. 1959 подписана от Мирчо Спасов Любен Боянов излиза на свобода. Той обаче не е забравен задълго. Със заповед № 85 от 29. IV 1961 Спасов го изпраща в Ловеч за 1 година. С гриф "Строго секретно" отделение "ВИ" ДС я изпраща за изпълнение. Върху съпроводителното писмо Мирчо Спасов е сложил резолюцията: "Да се постави на най-тежката работа в кариерата!"
В лагера Боянов заварва голяма група земляци от Пазарджик, които му обяснават режима и го предупреждават да внимава и да изпълнява заповедите. Лагерникът Петър Трендафилов си спомня: "Той започна да ни успокоява, че ще пише където трябва и положението ще се подобри. На проверка Газдов и Горанов го извикаха. Газдов му каза: Дойде ли ми? После го попита дали пак ще пише и ще се оплаква по София. Любен му отговори, че ще пише, където трябва. Тогава Газдов започна да го налага, като се измори започна Горанов. Когато и той се измори извика бригадирите да го бият."
Александър Златарски допълва картината: "Особено ревнив към Любен Боянов бе Газдов. На вечерна проверка двадесетина дни след пристигането му Газдов го изкара пред строя и зедно с Горанов започнаха да го бият. След това го биха Шахо, Димитър Цветков. Биеха го по тялото, докато в едини момент Газдов го заудря по главата. Боянов падна с викове: "Убийци!" Спас Тодоров продължава: "Вечерта Любен не можа да умре. На сутринта беше изпратен на голямата кариера. Виждах го, че едва върви, крепяха го няколко човека. Какво е станало пред деня не знам, но вечерта го върнаха на една дървена тарга. Личеше, че е бит още, но бе полужив. Главата му беше подута и само в кръв, даже беше и посинял. Личеше, че е още жив тъй като мърдаше главата си. Но ясно бе, че няма да го бъде. Още вечерта той бе сложен в един чувал и го хвърлиха зад помещението, при тоалетните."
Лагерникът Тома Узунов описва какво се е случило на кариерата: "На сутринта след боя Газдов попита къде е Любен и нареди, че трябва да отиде на обекта. Там го оставиха, лежеше на камъните. Неговият бригадир Димитър Цветков го ритна и той падна на чакъла."
Самият Газдов се оправдава: "За мен всички бяха криминални, даже и Любен Боянов, бивш депутат от БЗНС "Никола Петков". Запомнил съм го, защото е бивш лагерник от Белене и в Ловеч го докараха като изменник. Запомнил съм го, защото се наложи по данни от досието му да го разобличавам пред стоя, че не е политически, а изменник. Как почина не знам. Предполагам, че от преумора от тежка работа."
В акт за смърт № 128 е посочено, че Любен Боянов е починал на 15. V. 1961. В причини за смъртта са изброени мозъчен кръвоизлив, хипертонична болест, хирептонично сърце, грип. Срещу графата занятие преди да бъде въдворен е записано - безделник.
http://zemedelskozname.com/BZNS/?p=74
Разказът на един българин оцелял в лагера на смъртта край Ловеч
Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” - „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев - автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.
"Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок - по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрекъснато Мирчо Спасов искаше „много, много работа”. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент - палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го.
Убийствата ставаха по всевъзможни начини:
с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!” Погледнах - лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно”. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.
Лагера в Ловеч
Гноясалите и червясали рани бай Георги - фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева - тогава имаше такива - и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си - нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо - чук, инструмент - и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е - Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора - заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.
Помня две момчета - дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място - черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.
Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат - с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.
Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито - той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение - следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.
Един път Мирчо Спасов държа реч
Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.
Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.
Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”
-->
За Червената БРП /к/ - БКП - БСП сган , само " ЛОВНИТЕ РОТИ " да им доотрежат главите " до крак " ........!
ОтговорИзтриване