stoineff

Самоубийството на майката на Васил Левски


Една година се изтърколи в необозримата, безмерна бездна на всевечното, всеядно време откакто български власти управляваха в Карлово, 

а на карловчани вече се чинеше, че петвековното турско иго е отдавнашен омразно - злъчен спомен, запокитен нейде в не-възвратимото минало, макар и развалините от опожарените къщи, от изпепелената, срутена сграда на мъжкото класно училище и напълно разсипани - те, опустошени черковни храмове “Свети Никола” и “Света Богородица” скръбно-издайнически да сочеха печалните сетнини от яростта на турския аскер и башибозук. 
Само градената през 1485 г. Куршум джамия от османския феодал Карлъ Али бей, основател на Карловската касаба, приела неговото име, стърчеше някак почти издавателски непокътнатата сред траурно чернеещите се руини.

Свиреп декемврийски мраз вледеняваше сгърчилата се зиморничаво между планинските ридове котловина и над зъзнещото селище, прислонено до южното подножие на Калоферския балкан. Към смръзналото безветрие висеше неподвижно като зла поличба пепеляво - сивата, рехава пелена на пушека,бълван непрестанно от огнедишащите оджаци. 

Здрачаваше се, когато из една схлупена къщурка в горната махала изскочи забрадена с черна шамия възрастна, прехвърлила шестдесетте години дребничка женица, която се завтече към махленския бунар, клекнал подвековен бряст в края на калдъръмения сокак.
 Щом стигна до кладенеца жената спря за миг и вдигна лице към смръщеното зимно небе сякаш очакваше да съзре там най-насъщното и най-съдбовно предзнаменование на своя живот. Но отгоре неистово, равнодушно и слиха безотрадност се разстилаше безкрайната пустиня на непрогледно тъмнеещите от безмълвно прииждащата нощ облаци и никакъв, дори най-невзрачен звезден зрак не мъждукаше в мрака.

И все пак в нейното измъчено лице, изгризано от ненаситната гмеж на кахърите съзнание мълниеносно се завъртя страдалческият калейдоскоп на дните и нощите,през които премина собственото житие-битие, съсипано от непрестанни несгоди и премеждия: и задомяването с гайтанджията Иван Кунчев, разорил се поради охтичаво заболяване и умрял, ненавършил 43 години; и злочестата сиромашия при изучаването на петте деца; несретните вдовишки слугински години и неутешимата майчина скръб по смъртта на малката Мария и двете момчета, чийто свършек на дните им ги застигна като млади, напети мъже; и овдовялата дъщеря Яна с четирите невръстни дечурлига; и завърналият се от Руско-турската война син-инвалид, останал без един крак, поболял се от туберкулоза и тръгнал немил-недраг да проси подаяния из калдаръместите карловски сокаци; и оскъдно радостните житейски мигновения, стипчиво броящи се на мазолестите пръсти на двете отрудени ръце; и непрестанната несносна, убийствена немотия!

Мизерията озъби хищни челюсти и през тази, изсулваща се из броеницата на християнското летоброене 1878 година – първата свободна година за онези от българите, които населяваха Княжество България и Източна Румелия – невръстните отрочета на прословутия Берлински конгрес.

В ледени буци бяха се превърнали сърцата на карловчани – никой към никога капка милост нямаше, имащите се лакомяха да имат още повече. Предишните челебии, гяурите мемлекет чорбаджии, чийто чорбаджилък процъфтяваше неотдавна под чадъра на османския падишах, се сдушиха с новопръкналитесе богаташки парвенюта, а беднотията – петимна за троха хляб – опъваше уши от гладория и едва свързваше двата края.

Строполилата се до кладенеца, превита одве жена не помнеше такъв непоносим, стръвнишки глад да е върлувал тъдява като същински чумав мор и празните стомаси на сиромасите толкова продължително време да са свирили рамазан, безутешно виейки по кучешки на месечината. Коремчетата на внуците взеха да подпухват от постоянното недояждане, детски хленч отчаяно отекваше в тясната,прихлупена одая, където край отдавна изстиналото огнище студуваха бабата, децата на Яна и нейният сакат брат, сполетян от върлото нещастие да дочака Българското Освобождение, за да изживее пълния трагизъм на собственото си унизително съществуване, да измине докрай мъчителния път към своята Голгота.

 Ръцете на този окаяник, смирено протегнати сега за милостиня пред дюкяните в Карловската чаршия, навремето държаха сабя и пушка в христоботевата чета и в дружините на българските опълченци. През буреносните, размирни хъшовски години във Влашко тия същите ръце държаха ками и пищови, разнасяха из кръчми и кафенета бунтарските вестници “Свобода” и “Независимост”. 

Ала ето, че в освободените от турско робство български земи тия святи ръце не ставаха за нищо друго,освен за несретна просия. Бившият хъш и национал-революционер се завърна в родното Карлово туберкулозно болнав, със силно увредено зрение и без един крак. 

Карловските стари и новоизлюпени чорбаджии го държаха под око с неприкрита неприязън и тъй като у тях беше и ножът, и сиренето, той остана без никакво препитание, принуждавайки се да изкарва прехраната си, подлагайки ръка за милостиня от минувачите по улиците... Уви!Трябваше да изпие капка по капка, отровно-горчивата чаша на злощастната си орис, която не бе благосклонна към него и другите му двама братя, изгорели в пламъците на българската национално-освободителна борба...

...И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мълчаливо да преглъща нещастията,оскърбленията, униженията,неимоверната нищета, връхлитащи като разбеснели се вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка. И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в несвяст от глад, който раздрусваше тялото в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.

На другия ден, след обед, трупът бе изваден от герана и погребан надве-натри, без църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало встрани от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни, преди хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух. 
Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горната махала. Синът на самоубийцата, зашеметен от мъка и жал, се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледенената от декемврийския студ глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.

Подир ден-два той пак просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески, задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово. 

Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговият брат Петър Иванов Кунчев. Лобното място на Гина Кунчева не е запазено и днес никой не знае къде почиват костите на тази пресвята българка. 


Но както Васил Иванов Кунчев – Левски, така и Гина Кунчева, и Петър Кунчев, вградиха завинаги своите имена в неръкотворния пантеон на българската народна памет и докато я има България са обречени на безсмъртие!

......

Да си призная, изпитах дълбока покруса, научавайки истинските причини за смъртта на майката и брата на Левски. Не можех да повярвам на документалните данни, предоставени ми от известния хасковски краевед Борис Колев, който от дълги години проучваше генеалогията (родословието) на Левски и затуй реших да разговарям по този въпрос с двама от най-отраканите капацитети по българска история. Единият – проф. Илчо Димитров – доктор на историческите науки, тогава ректор на СУ “Климент Охридски”, член на президиума на БАН, член кореспондент и зам. председател на БАН и коскоджа-мити академик – въобще не ме удостои с отговор, гарнирайки своята многозначителна разговорливост с нехайна, тънкоиронична, мефистофелска усмивчица. А другият – професорът Николай Генчев – декан на историческия факултет в СУ “Климент Охридски”, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН и лауреат на Хердеровата награда по история– припряно смотолеви: 

“Туй е напълно хазартна, непоносимолаическа трактовка и българската общественост не ще я приеме! От обществена гледна точка не е никак морално да акцентираме върху подобни интерпретации и да се рович-каме в тях, търсейки на всяка цена скандални пикантерии!”

Наистина – какво бетер странно, суперинтелектуално, свръхпикантерийно професорско умозаключение! Защото фактологията от житейската семейна хроника на Иван и Гина Кунчеви и техните деца е очевидно-категорична! Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва в бедствено материално положение.

Въпреки неизброимите несгоди, овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест.

Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко,споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младия мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие през1870 г.

Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно - апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския Балкан, попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява понякакъв начин да избяга в Русия.Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран е за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак.

 С крайно влошено състояние, непосредствено след Санстефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – управляващите и местните думбази – не откликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва.Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола. Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен,проспериращ гечинмек (бизнес) и бързо забогатяване. На национално-освободителните идеали и народополезната дейност се гледаше с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение.Стигналият до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. 

Именно този кладенец се превръща в национален позор за нас, българите! През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България! Такава е уви, за съжаление, мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски. И ако сме човеци нека я знаем и помним до края на дните си,защото скотските, бездушно - стръвнишки нрави в следосвобожденско Карлово с чудовищна сила бушуваха и бушуват и в днешна България и бездънният кладенец на националния ни позор и низост продължава да зее хищно и неутолимо и в него не се отразява звездното небе на българските добродетели, тъйкакто мракът там е непроницаемо-безкраен.


Автор: Марин Караиванов

Бездънният кладенец на позора съдбата на най-близките роднини на Васил Левски – гузно премълчаваният позор на „нова България”

февруари 2006, брой 2 СВОБОДНА МИСЪЛ 7

related

новини 3083931858003010434

Публикуване на коментар

Вашето мнение е ценно за нас!

emo-but-icon

Четени

Коментари

Recent Comments Widget

Графен

Важно!

Юридическа защита на пострадали при катастрофи

Ако сте пострадал при ПТП, или катастрофа: След наше  интервю  с престижни столични адвокати, стана ясно, че практика на застрахователн...

Пловдив Спорт

Акумулатори

Style Place Китен

Style Place Китен
Заповядайте на море!
item