В навечерието на трети март

Обичам родината, но мразя държавата! В навечерието на трети март мога да напиша само тези думи. До скоро сърцето ми трепнеше. Чаках с нетърпение да се кача на Шипка и да почета празника. Вече всичко е опорочено!

Генералъ Столѣтовъ виждаше, че малочислениятъ неговъ отрядъ не може отникѫде да получи помощь. Той се надяваше само на високия борчески духъ на опълченцитѣ затова ги събра да имъ съобщи, че отъ участьта на Шипчанската позиция зависи сѫдбата на България, и завърши своята прочувствена речь така:

„Следъ битката при Стара Загора, Царьтъ и цѣла Русия гледатъ на васъ, като на храбри, неустрашими и самоотвержени юнаци. Азъ вече донесохъ, и скоро ще ни дойде помощь отъ Търново. Помнете, юнаци, че Царьтъ и цѣла Русия очакватъ отъ васъ да защитите Шипчанскитѣ позиции, а България чака вашата помощь за своето освобождение. Вие пъкъ, юнаци, ще получите честь и слава, геройско име и права, каквито се падатъ на заслужили хора. За тази храбрость вие ще се прославите по цѣлия свѣтъ, а България ще бѫде благодарна и ще се гордѣе съ васъ. Следъ като се свърши войната, вие, юнаци, ще получите заслужена награда отъ вашето свободно Отечество. Навсѣкѫде вамъ ще се дава първенство.”


Боятъ на 9-и августъ.

Турцитѣ познаваха добре прохода, защото доскоро той бѣше въ тѣхни рѫце. На 8-и августъ Сюлейманъ паша предприе разузнаване, отъ което заключи, че главниятъ ударъ трѣбва да се нанесе отъ Малъкъ Бедекъ, и следъ това да се обхване позицията отъ дветѣ страни. На 9-и той насочи една бригада по шосето срещу в. Св. Никола, а две бригади отъ избрани войници изпрати да заематъ рида Малъкъ Бедекъ и оттамъ да атакуватъ Източната група.

Въ 9 часа охраната откри турското настѫпление. Опълченцитѣ бѣха пропити отъ мисълъта, че, ако изпустнатъ отъ рѫцетѣ си Шипчанската позиция, освободителното дѣло ще се разруши, и чакаха въ окопитѣ турскитѣ пълчища, решени на отбрана докрай. Тѣхнитѣ души се бѣха отново изпълнили съ свещения огънь, пропитъ отъ съзнание и обичь къмъ родъ и Родина, която, чудна хубава и по-китна отъ всѣкога, бѣ порастнала предъ тѣхъ, омайваща, окѫпана отъ лѫчитѣ на това чудно лѣтно утро. Тукъ, почти подъ краката имъ, се виеха като сребристи ленти дветѣ сестри — Марица и Тунджа; тамъ, долу, сѫ пъстритѣ родни полета съ китнитѣ села въ които тѣ сѫ израсли, а тамъ, на хоризонта, като нѣкакви призрачни видения сѫ хубавицитѣ Рила и Родопа, възпѣти въ толкова народни пѣсни? Тази тѣхна Родина, която тѣ така горещо обичаха, днесъ отправяше своя погледъ къмъ гордитѣ висини, на които бѣха кацнали като орли нейнитѣ синове. Тя вѣрваше въ тѣхъ, надяваше се на силитѣ имъ. Минутата бѣше сѫдбоносна. Балканътъ, който не за пръвъ пѫть е свидетель на страшнитѣ борби на своитѣ синове, очакваше да види отново какъ българинътъ умѣе да мре по неговитѣ чукари.

Къмъ 9 часа сутриньта пукна първата пушка, и нейниятъ гърмежъ се предаде отъ скала на скала. Той проехтѣ нѣкакъ неувѣрено и страшно въ прохода. Най-напредъ се показаха ордитѣ на черкезитѣ. Тѣ бѣха достигнали по шосето площадката южно отъ Орлово Гнѣздо. Следъ тѣхъ вървѣше пехотата, на която фесоветѣ отдалечъ се червенѣеха. Затрещѣха пушкитѣ, забоботиха топоветѣ.

Къмъ 11 часа турцитѣ предприеха първата атака. Следъ страховита трескотня отъ хиляди пушки, два табора съ грозни викове „Аллахъ”, „Аллахъ” се понесоха напредъ по стръмния склонъ на Свети Никола. Посрещнати съ залпове и артилерийски огънь, тѣ скоро се разбъркаха и избѣгаха надолу. Намѣсиха се резервитѣ, и склонътъ отново почервенѣ отъ отъ фесоветѣ на настѫпващата гѫста тълпа. Тя се насочваше къмъ улея между Свети Никола и Орлово Гнѣздо. Залповетѣ и артилерията покосиха първитѣ редици отъ тази маса, и тя бързо повърна назадъ и се скри въ близката гора. Оттамъ турцитѣ откриха огънь по позицията, и заедно са артилерията си нанасяха голѣми загуби на защитницитѣ.

Къмъ 1 ч. сл. пладне откъмъ Малъкъ Бедекъ се показаха дветѣ бригади на ударната колона. Турцитѣ се спустнаха стремително къмъ Източната група. Опълченцитѣ не можаха съ огънь да спратъ тази многобройна маса, и тя стигна до тѣхнитѣ окопи. Нито единъ опълченецъ не мислѣше да напустне бойното си мѣсто — турцитѣ удариха върху стена отъ ножове, която имъ преграждаше пѫтя. Следъ кратъкъ ударъ отстѫпиха, но се спрѣха близо до българскитѣ окопи. Въ това време пристигнаха първитѣ части отъ изпратения на помощь Брянски полкъ, и числото на защитницитѣ на позицията се увеличи до 8,000 души.

Боят на Шипка

Следъ половинъ часъ турцитѣ атакуваха Стоманената батарея. И тази тѣхна атака бѣ отблъсната съ огънь. Но отъ доловетѣ изпъкваха нови табори, които се настаняваха задъ скалитѣ и дърветата до самата позиция, и оттамъ обсипваха окопитѣ съ градъ куршуми. Между тѣхъ пристигна и Сюлейманъ паша и поведе най-енергичната атака. Турцитѣ изпъкваха отвсѣкѫде. Позицията отново се задими. Орѫдията трещѣха неспирно. Гранатитѣ пристигаха на ята, пукаха се и сѣеха наоколо си смърть. Въ въздуха хвърчеха камъни, пръсть и парчета желѣзо. Вдигнатиятъ прахъ, острата миризма на барутния димъ, и непоносимия пекъ на Слънцето, задушаваше опълченцитѣ. Въ пресъхналитѣ имъ отъ жажда уста скърцаше пѣсъкъ. Устнитѣ на раненитѣ напусто търсѣха капка вода. Камънитѣ се бѣха нагорещили и като че ли лъхаха жарь на пещь. Земята се тресѣше, и въ хаоса на боя се чуваха стонове, тѫпитѣ удари на ножа, но всичко покриваше победното „ура”. Турцитѣ и този пѫть отстѫпиха. Тѣ се сринаха въ пропастьта, ужасени, увличащи заднитѣ редици. Само по-смѣлитѣ отъ тѣхъ, се спрѣха, следъ като бѣха намѣрили мъртви пространства задъ скалитѣ, и залегнаха тамъ. Тогава опълченцитѣ прибѣгнаха къмъ камънитѣ. Тѣ започнаха да търкалятъ цѣли блокове, да хвърлятъ върху неприятеля попадналитѣ имъ подъ рѫка камънаци. Последнитѣ летѣха надолу, подскачаха, повличаха следъ себе си други, настигаха турцитѣ, образуваха пѫтеки отъ трупове въ редоветѣ имъ и съ страшенъ шумъ се сриваха въ пропастьта.

Капнали отъ умора, измѫчени, съ разстроени редове, следъ даденитѣ скѫпи жертви, къмъ 6 часа сл. пладне опълченцитѣ посрещнаха още една атака срещу Стоманената батарея. Следъ 6 часа боятъ бѣше неочаквано прекѫснатъ — отначало утихна артилерийския огънь на турцитѣ, а пехотниятъ още продължаваше. Той бѣше обхваналъ цѣлата позиция отъ югъ и изтокъ, и се водѣше отъ стрелци, които се бѣха настанили на нѣкои мѣста само на стотина крачки отъ окопитѣ. Той причиняваше все нови и нови загуби въ редоветѣ на опълченцитѣ. Презъ този день опълченцитѣ загубиха 250 скѫпи свои другари.

Вече на мръкване започна да затихва и пехотниятъ огънь. Нощьта въ планината настѫпи бързо, но никой на Шипка не мислѣше за почивка. Тамъ знаеха вѣроломството на своя врагъ и затова очакваха будни, макаръ да бѣха капнали отъ умора. И наистина, около 10 часа вечерьта започна последната турска атака. Това бѣше една отъ онѣзи нощни атаки, които въ тъмнината напрѣгатъ нервитѣ до безкрайность, когато не може да се вици опасностьта, а тя само се чувствува и то винаги по-голѣма и по-страшна. Турцитѣ се показаха пакъ откъмъ Улея. Тѣ бѣха забелязани въ тъмнината едвамъ тогава, когато стигнаха до Стоманената батарея. Тѣ бѣха взели всички мѣрки да запазятъ въ пълна тишина нападението си. Посрѣщнати съ залпове, насочени въ гърдитѣ имъ отъ несмутилитѣ се опълченци и отъ зареденитѣ съ картечъ орѫдия на Стоманената батарея, турцитѣ отново не издържаха. Въ нощьта зловещиятъ тресъкъ на орѫдията проехтѣ страхотно, и Балканътъ трепна. Орѫдията забълваха огънь и желѣзо и разтърсиха околнитѣ висоти. Ехото се понесе отъ върхъ на върхъ. Пушечниятъ огънь се бѣ поделъ наоколо и отъ дветѣ страни. Цѣлата Шипчанска позиция отново забуча, но това трая само нѣколко минути. Турцитѣ бѣха скоро сринати въ пропастьта. Смѣтката имъ, че ще намѣрятъ задрѣмали опълченци и ще ги изненадатъ, излѣзе крива. Тѣхъ ги посрещнаха бодри защитници. На Шипка стана изведнажъ тихо и спокойно: нито единъ изстрелъ, нито единъ звукъ. Нощьта бѣ напреднала. На билото на планината бѣше ясна и студена. Наближаваше утрото. Стана много студено. Опълченцитѣ, които бѣха безъ шинели, зъзнѣха. Мнозина отъ тѣхъ бѣха и безъ мундири. Тѣ ги бѣха свалили въ боя при Ст. Загора, когато около пладне стана много горещо.

А въ това време часовитѣ съ разширени очи се взираха въ тъмнината. Никой въ окопа не мислѣше за почивка и сънь. Върху тъмното небе се очертаваха чернитѣ линии на околнитѣ висоти. Опълченцитѣ не очакваха вече ново нападение презъ нощьта. Друго измѫчваше защитницитѣ — жаждата. А вода нѣмаше. Езикътъ отдавна бѣше прилепналъ къмъ небцето, а гѫстата слюнка, смѣсена съ прахулякъ, се бѣше превърнала въ гѫсто лепило. Достатъчно бѣше да се притворятъ очитѣ, за да се започне мѫчителенъ миражъ: предъ опълченеца изпъкваше хладенъ изворъ съ кристална струя вода. Той трѣпваше, мѫчеше се да приглътне, напуканитѣ устни се изпъваха и почваха да болятъ, страданието се увеличаваше. Изпратенитѣ долу, въ пропастьта, къмъ единствения близъкъ изворъ, тѣхни другари още не се завръщаха. На тѣхъ бѣше порѫжчано да се спустнатъ предпазливо къмъ извора, около който ги дебнѣха турцитѣ.

Горе нѣмаше капка вода. Цѣлъ день опълченцитѣ се биха съ пресъхнали уста. Една матерка вода на Шипка бѣше най-голѣмата ценность, но тя презъ деня не можеше да се придобие дори съ цената на живота. Опълченцитѣ бодърствуваха почти цѣла нощь. Тѣ трѣбваше да удълбаятъ окопитѣ си. Предниятъ день показа, че най-много жертви отъ защитницитѣ се даваха поради плиткитѣ окопи, въ които попадаха куршумитѣ на турскитѣ стрелци. Освенъ това, трѣбваше да се поправятъ и разрушенията, които бѣ причинила презъ деня турската артилерия. Почти цѣла нощь защитницитѣ на Шипка не мигнаха, а копаеха на смѣни.


Бойоветѣ на 10-и и 11-и августъ.

Следъ неуспѣшнитѣ атаки Сюлейманъ паша заповѣда частитѣ да се укрепятъ на достигнатитѣ мѣста и да държатъ подъ огънь позицията; на 10-и августъ да се разузнае, какъ може да се завладѣе шосето задъ позицията, а на следния день да се атакува позицията отъ всички страни.

На 10-и отъ 6 часа сутриньта турската пехота започна стрелбата. Следъ нея гръмнаха и орѫдията, и скоро Шипчанската позиция бѣ подъ дъждъ отъ желѣзо и олово. Опълченцитѣ слабо отговаряха на тази стрелба, защото много отъ пушкитѣ имъ се бѣха повредили. Руската артилерия пестѣше малкото си снаряди, а Стоманената батарея бѣ останала почти безъ снаряди. Турскиятъ огънь бѣ толкова силенъ, че никой не можеше да се движи въ окопитѣ и задъ тѣхъ. Въ това време турцитѣ изпратиха силни части срещу Западната група, и обкрѫжаваха отъ всички страни позицията.

Раненитѣ вече не се изнасяха. Жаждата отново започна да мѫчи бойцитѣ, които пестѣха всѣка капка вода за раненитѣ. Но скоро и тѣ нѣмаше съ какво да наквасятъ загорѣлитѣ си устни.

Всички очакваха спасение въ настѫпването на нощьта, но тя не идваше. Тогава се предприе единъ излазъ за вода. Организира се команда отъ 12 души опълченци подъ началството на поручикъ Александровъ.

Макаръ командата да знаеше какво я очаква, тя се спустна надолу, къмъ извора, но още преди да го стигне, даде трима души убити отъ кръстосания огънь на турскитѣ стрелци. Докато се напълнятъ матеркитѣ съ вода, бѣха ранени още 3—4 души.

Когато командата се връщаше назадъ, юнкерътъ Андрей Блъсковъ забеляза въ скалитѣ една група около двадесеть души турци, която имъ преграждаше пѫтя. Той събра около себе си нѣколко опълченци, нѣкои отъ които ранени, и реши да ги атакува. Неговата групичка смѣло се хвърли срещу турцитѣ на ножъ; последнитѣ не издържаха и побѣгнаха. Тази смѣла атака спаси командата отъ пленъ, но въ окопитѣ съ вода се върнаха отъ 12 души само трима здрави — всички останали бѣха убити или ранени.

Най-сетне втората нощь дойде. Защитницитѣ знаеха вече, че изминалиятъ день е използуванъ отъ турцитѣ за обкрѫжаването имъ. Като единствена възможна противомѣрка, отъ страна на командуването бѣ наредено да се направи размѣстване на защитницитѣ презъ нощьта, за да се образува общъ резервъ, който да се яви въ решителния моментъ на застрашеното мѣсто. Останалата часть отъ нощьта следъ това се използува да се засили въ фортификационно отношение позицията. Приготвиха се камъни за търкаляне и хвърляне надолу. За всички бѣше ясно, че деньтъ 11-и августъ ще е решителниятъ. Никой не мислѣше за друго, освенъ за борбата. За отстѫпление бѣше вече невъзможно. Единственото спасение бѣ въ борбата, докато пристигне помощь.