Ръгбисти оцеляха 70 дни в Андите, хранейки се с труповете на приятелите си

Преди 40 години 1972 - ра година на 13 октомври самолет с уругвайски ръгбисти пътуващи за Чили се разбива на 3700 м. височина в Андите. 

Труповете на загиналите им приятели се оказват единствената храна за оцелелите. Интервю предлага разказа на един от оцелелите  – Нандо Парадо – който първи разказва  истинската история, за това как млади мъже стават канибали в пустошта, борейки се за живота си.

Разказът за катастрофата.

В първия миг не мога да осъзная къде се намирам, защо съм премръзнал и защо главата ме цепи така жестоко. Косата ми се е слепила от съсирена кръв. Стомахът ми се свива конвулсивно – мисля си, че парчета от черепа притискат мозъчната ми кора. Прекарал съм последните два дни в кома, преди да се събудя и да заживея в един ужасен кошмар. Самолетът ни се бе разбил в хребета на планината, някъде на покрива на аржентинските Анди, в петък, 13 октомври 1972 година. На борда на двумоторния Феърчайлд в този фатален ден бе целият наш ръгби-отбор Олд Крисчънс от Монтевидео, Уругвай. Пътувахме за демонстративен мач в Сантяго, Чили. На борда имаше 45 души – екипажът, роднини, няколко фена и съотборниците ми, с повечето от които сме приятели още от католическото начално училище. След като се съвзех, видях, че сме останали само 28. Двамата ми най-добри приятели бяха мъртви. Още по-лошо – докато лежах полузамръзнал в снега, разбрах от другите оцелели, че майка ми също не е преживяла катастрофата и че 19-годишната ми сестра Сузи агонизира. Не знам дали можеш да си го представиш – замръзвах постепенно в забравено от Бога място в Андите, най-близката цивилизация вероятно беше на светлинни години, сестра ми бе на смъртен одър, а черепът ми бе на парчета! Почти не се отделях от Сузи; опитвах да сгрея втвърдените й, премръзнали крака, говорех й, “хранех” я с глътки разтопен в ръцете ми сняг. През цялото това време дори не бях сигурен, че тя усеща присъствието ми. “Не се тревожи”, повтарях й непрекъснато, “скоро ще ни намерят и ще ни приберат у дома.” В късния следобед на осмия ден, докато лежах, прегърнал Сузи, усетих, че нещо става. Угриженият поглед напусна лицето й, а тялото й, след последен миг напрежение, се отпусна. Малко след това спря да диша. Цяла нощ не се отделих от нея. На другата сутрин я погребах в снега, близо до мястото, където лежеше безжизненото тяло на собствената ми майка. Никога не съм се чувствал толкова самотен. Бях само на 22, мама беше мъртва, сестра ми също, а приятелите ми или бяха загинали моментално при сблъсъка, или бяха изгорели в останките на самолета. Повечето от оцелелите бяхме на възраст между 18 и 21 години, загубени в нищото, гладни, ранени и премръзнали. Остра болка прониза сърцето ми, когато за първи път в живота си осъзнах, че смъртта е близо, че ми остават броени часове.

Крилата и опашката на самолета се бяха откъснали при първоначалния сблъсък, след което корпусът се бе плъзнал по заледения склон, докато спре в мекия сняг. Единственото, което знаехме със сигурност беше, че сме някъде високо в Андите. По-късно научихме, че мястото на инцидента е на около 3700 метра надморска височина. Ако не бе капитанът на отбора ни Марсело Перес, сигурно нямаше да изкараме и една нощ при тежките климатични условия. Той играеше флангови нападател, беше много бърз и смел – лидер, на когото бяхме готови да поверим живота си, дори се бяхме клели на майтап в това. Сега, след сблъсъка, докато повечето оцелели се мотаеха неориентирано и не можеха да се съвземат от шока, Марсело организира по-леко ранените в акция по издирването на всички оцелели, някои от които бяха все още затиснати на местата си в разбитата машина.
Роберто Канеса и Густаво Зебриньо – двама от съотборниците ни, завършили медицинското училище – дадоха всичко от себе си, за да помогнат и да превържат зловещите рани. От стомаха на едно от момчетата, Енрике Платеро, стърчеше 15-сантиметрова метална тръба. Когато Густаво я изтръгна, навън изскочиха и част от вътрешностите на нашия приятел. Енрике обаче стисна зъби, поприбра ги с ръка и веднага се захвана да помага на другите ранени.
Отвратителното усещане, че ни грози гладна смърт, се засилваше с всеки изминал ден. Единственото, което занимаваше умовете ни, бе как да си набавим храна. Когато мозъкът регистрира, че тялото започва да “изяжда” собствената плът, опитвайки да си набави енергия, той праща в кръвта изключително мощен прилив на адреналин, сравним с онзи при преследвано от хищник животно. Бяхме претършували корпуса на разбития самолет. Опитахме да заситим глада си с парчета кожа от куфарите – с ясното съзнание, че химикалите, с които тя е обработена, по-скоро ще ни навредят, отколкото да помогнат. Разкъсахме седалките на самолета с надеждата да намерим слама, но вътре имаше само негоден за ядене дунапрен. Не спирах да си блъскам ума за спасителни варианти. Дали някъде наблизо няма ядливи растения? Не можем ли да намерим насекоми? Претърсихме ли внимателно джобовете на всички загинали? От време на време в отчаянието си просто крещях истерично: “В това шибано място няма нищо за ядене!”

Храната е в изобилие

Всъщност в планината имаше какво да ядем – месо, при това – колкото си искаме, и на една ръка разстояние. То бе по телата на лежащите под тънък слой скреж извън корпуса на самолета трупове на нашите приятели. Стори ми се странно, че въпреки силно изострения си инстинкт за самосъхранение, толкова дълго не бях обърнал внимание на единствената хранителна “маса” в радиус от неколкостотин километра. Самата мисъл обаче ми се стори толкова примитивна и първична, че чак се уплаших от себе си.
Случи се една вечер, докато се подготвяхме да нощуваме. Погледът ми се спря на бавно зарастващата рана върху крака на един младеж. В центъра си раната бе все още влажна и кървяща, а по ръба се виждаха съсиреци. Не можех да откъсна поглед от нея и дори започнах да усещам слабия мирис на кръв. Почувствах как апетитът ми се изостря. Вдигнах очи и срещнах погледите на няколко други съотборници, които също се бяха вторачили в раната. Смутени и засрамени, всички извърнахме очи, но се беше случило нещо сякаш необратимо: загледан в човешката плът, инстинктивно я бях възприел като храна. Ужасих се от самия от себе си, но веднъж прекрачил границата, няма връщане назад. Престраших се да споделя мислите си с Карлос Перес, един от феновете на отбора и близък мой приятел.
“Карлито”, прошепнах, “буден ли си?”
“Да”, измърмори той. “Кой би могъл да спи в тоя фризер?”
“Гладен ли си?”
“Puta carajo”, сопна се той. “А ти как мислиш?”
“Скоро ще умрем от глад тук”, казах спокойно. “Не вярвам, че спасителният отряд ще ни открие навреме.”
“Няма как да си сигурен”, измърмори Карлито.
“Много добре знам, ти също го знаеш. Аз обаче нямам намерение да умирам тук. Ще се преборя и ще се прибера у дома.”
“Какво би могъл да направиш?”, попита той. “Тук няма никаква храна.”
“Има”, отвърнах с равен глас, “знаеш какво имам предвид.”
“Мамка му, Нандо”, прошепна той.
“Тук има предостатъчно храна за всички. Нашите приятели вече нямат нужда от телата си.”
Карлито замълча за миг, преди да признае: “Господ да ни е на помощ, и аз си мислех абсолютно същото.”

Последната крачка

В следващите няколко дни Карлос сподели с още няколко души за нашия разговор. Събрахме се на съвещание в корпуса на самолета. “Вижте, умираме от глад”, простичко обобщи ситуацията Роберто. “Телата ни започват да се самоизяждат. Ако скоро не хапнем нещо, ще умрем. Единствените хранителни вещества в района са в телата на нашите мъртви другари.” Настъпи продължително, мъчително мълчание. Тогава един глас отрони: “Какво искаш да кажеш? Да изядем мъртъвците ли?” “Никой не знае още колко време ще прекараме тук”, продължи със спокоен тон Роберто. “Ако не се храним, ще умрем. Просто и ясно. Това е единственото ни спасение.” “А какво ще стане с душите ни?”, уплашено промълви някой. “Дали Господ ще ни прости?” “Ако не ядете, значи избирате да умрете”, отговори Роберто. “Как мислиш, дали Господ би ни простил това?”
Дискусията продължи цял следобед. Сред нас имаше и такива, които категорично отказаха да вкусят човешко месо, но никой не се опита да разубеди останалите. Накрая, неусетно, бяхме постигнали някаква форма на консенсус. Тогава някой зададе логичния въпрос, който измъчваше всички ни. “Кой ще е пръв? Кой ще се осмели да отреже парче месо от своя покоен приятел?” Въпреки че в самолетната кабина бе тъмно, успях да разпозная гласа на Роберто – “аз ще го направя”. Густаво, на чиято решителност винаги съм се възхищавал, добави тихо: “Аз ще помогна.”
“Но от кого ще режем най-напред?”, попита Фито. “Как да изберем?”
“Аз и Густаво ще се погрижим за това”, отвърна Роберто. Фито се изправи и каза: “Идвам с вас.” Настъпи гробно мълчание, след което всички протегнахме ръце напред, хванахме се и си дадохме тържествено обещание, че ако някой от нас загине, останалите имат право да ползват тялото му за храна. Роберто изрови отнякъде парче стъкло, взе го със себе си и поведе своите асистенти към импровизираните гробища. Чувах ги как разговарят тихо и напрегнато, докато действат. Когато се върнаха, носеха със себе си късове сурово месо. Густаво ми предложи едно парче. Беше мръснобяло на цвят, с кървави жилки, твърдо като дърво и много студено. Опитах да убедя сам себе си, че това вече не е част от човешко същество, че душата вече е напуснала тялото, но въпреки това не можех да намеря сили да го сложа в уста. Не смеех да вдигна поглед към останалите, само ги наблюдавах с периферното си зрение. Повечето от тях, също като мен, седяха вторачени в късовете месо в ръцете си и опитваха да съберат сили да отхапят. Други, явно по-смели, вече се мъчеха да дъвчат. Затворих очи и мушнах бързо моя дял в уста. Нямаше никакъв вкус. Сдъвках го само един-два пъти, след което се принудих да го глътна. Осъзнавах колко важно вековно табу бяхме нарушили току-що, но дълбоко в себе си чувствах увереност, че сме постъпили правилно, поставени пред избора между този кошмар и сигурната смърт. Останалите обещаха да не докосват телата на майка ми и Сузи, но дори и при това положение имахме запаси от месо за още няколко седмици. Тази мисъл ни вдъхваше увереност и сили за живот, когато се прибрахме в корпуса на самолета вечерта на 29-и октомври.

Злото не идва само

Както винаги, там цареше непрогледен мрак. Дремнах половин час, преди да се събудя внезапно, уплашен и дезориентиран, след като огромна тежест рязко се стовари върху мен. Усещах как нещо влажно притиска лицето ми, а тежестта толкова силно затискаше гръдния ми кош, че изкара всичкия въздух от дробовете ми. След първоначалното объркване разбрах какво бе станало – вътрешността на корпуса на самолета бе пълна със сняг от паднала лавина. Тялото ми сякаш бе притиснато в бетонна отливка. Успях да вдишам и издишам няколко пъти, преди устата и ноздрите ми да се напълнят със сняг. Започнах да се задушавам. Странно, но в този момент мислите ми бяха спокойни и бистри. “Това е смъртта ми”, казах си. “Сега ще видя какво има от другата страна.” В този момент една ръка изгреба снега от лицето ми и рязко ме върна в света на живите. Чух гласа на Карлито. “Кой си?”, извика той. “Аз съм, Нандо”, промърморих. Изровиха ме с общи усилия и успях да се изправя на крака. Мрачните останки на самолета бяха слабо осветени от мъждукащия пламък на запалка. Видях някои от приятелите си да лежат неподвижни. Други се надигаха от снега като зомбита. Загубите ни бяха сериозни. Марсело бе мъртъв. Енрике също, както и още шестима други. Кабината на самолета бе напълно затрупана. Чудех се колко ли сняг има върху нас. Два метра? Или двайсет? Дали не сме погребани живи? Трудно е да се опише отчаянието, което ни налегна по време на зловещите дни след падането на лавината. С помощта на алуминиев прът успяхме да пробием дупка за дишане през, както се оказа, неколкометровата снежна обвивка. Неуморно копахме тунел в бялата гробница, и когато най-сетне успяхме да изпълзим, отвън с цялата си злост ни посрещна... бушуваща снежна буря. В клопката на ужасните атмосферни условия не можехме нито да спим, нито да се сгреем, нито дори да изсушим мокрите си дрехи. Снегът в кабината бе толкова много, че дори не можехме да се изправим – през цялото време седяхме свити, с брадичка, опряна в коленете. Нямаше как да стигнем до телата отвън и започнахме бързо да губим сили.
Разбира се, труповете на жертвите от лавината бяха при нас, но никой не можеше да си представи, че ще ги режем. Та само допреди час тези хора бяха живи, говорехме с тях! Бяхме единодушни, че е по-добре да умрем от глад. На 31-ви октомври обаче, третия ден от падането на лавината, вече не можехме да се съпротивляваме на инстинкта си за самосъхранение. Някой намери парче стъкло, разрови снега около един от труповете и започна да реже. Беше ужасно да гледаш как разпарчетосва своя приятел и да слушаш мекия звук от стъклото, разкъсващо кожата и мускулите под нея. В момента, в който ми подадоха парче, ми се повдигна, но нямаше какво да повърна – само дълги, мъчителни стомашни спазми. Парчето беше меко и мазно, изцапано с кръв и полепено с парчета мокри хрущяли. С нечовешко усилие на волята го изядох.
Цели 8 дни да разчиствахме корпуса на самолета от замръзналия сняг, като си помагахме с отчупени парчета пластмаса. Притесняваше ни и това, че запасите ни от храна намаляваха изключително бързо. Налагаше се да ядем неща, които преди не бихме понесли – дробове, черва, костния мозък. Дори разцепвахме черепите, за да извадим замръзналия, белезникав мозък. Здравият разум най-вероятно не може да възприеме всичко това, но инстинктът за самосъхранение е изключително важен фактор – когато смъртта е толкова близо, човек е готов на всичко.

Напред и нагоре

Сутринта на 12 декември, 61-вия ден от нашия принудителен престой в Андите, станах и се оправих набързо. Предната вечер се бях облякъл добре – вълнен пуловер и дамски чорапогащник, а върху тях – 3 чифта дънки и 3 суетшърта. Носех и четири чифта чорапи, опаковани с найлонови пликчета, да ги пазят сухи. Взех със себе си алуминиева тръба, която да ползвам като бастун, дамско червило, с което да мажа подулите се устни и парчета плат от дрехи, с които да увия ръцете си. Нахлузих криво-ляво старите ръгби-обувки, сложих на главата си вълнена шапка, а отгоре нахлупих качулката и яка от антилопа от палтото на Сузи. Предната нощ температурите бяха толкова ниски, че бутилката, в която разтапяхме сняг, се пръсна на парчета. На сутринта поставихме замръзналите си обувки на слънце, за да могат да се разтопят. След това поехме нагоре към върха – решихме, че единственият ни шанс е да се движим нанякъде из пустошта, и да разчитаме на чистия късмет. Слънцето грееше силно. Това бе едва вторият ден с хубаво време след катастрофата, която ми се струваше, че е станала преди векове. С всеки следващ метър, който изминавахме, наклонът все повече се доближаваше до вертикалния. Планината около нас бе ужасно потискаща. Животът ми се бе превърнал в проста игра – ако успея да се изкатеря, ще живея, ако падна по пътя – ще умра. “Нищо чудно в момента да крачим към собствената си смърт”, казах на спътниците си, “но предпочитам да я срещна по пътя, отколкото да седна и да чакам да дойде да ме прибере.”