За живота, змейовите дървета и немия свят

В краят на 2013 и началото на 2014 не живеех точно в този свят. 

Тук в България и сега във второто десетилетие на 21 век. Подобна творческа треска в живота си не помня, а съм имал, имал съм: периоди от живота в които писането буквално ме е спасявало, да не извърша някоя глупост, да не полудея или да не се отчая толкова, че да остана без дух. Пишейки неведнъж съм откривал мотив за живот, формула за съществуване и достатъчно сила, че да се справя с предизвикателствата, но никога толкова не ме е грабвала и обсебвала една идея както в края на миналата година с развитието си проекта „Ням свят”. 

Неусетно ме е погълнала приказната, постапокалиптична реалност. И това продължи до написването на „Змейова орис”, която бе предвидено да излезе до пролетта, тази година. Като казах, че съм витаел в сюжетната условност, че съм живял по-скоро в нея, отколкото в реалността, това не означава, че съм избягал от отговорностите си, от обективното. Трябва да кажа, че го наблюдавах дори по-трезво, с по-изчистен поглед от страни, от разстояние. Анализирах това което се случва с мен и около мен, така както се анализира исторически роман. Като брънка във веригата на времето. Като неизбежност през която трябва да се премине и причините за това много по-добре от когато и да е било съзнавах.

И независимо дали пишех коментарните си рубрики в „BG Север” – вестника в който работя, или колонките си за съвремие и изкуство в „Буквите” – сайта на който сътруднича, правил съм го с чувството, че съм скитник във времето, пренесъл се назад в миналото, в което търси ключ за решаване на проблемите на настоящето. Наблюдавах нашата реалност със същото любопитство, с което бих наблюдавал рицарски турнир или гладиаторска битка или океана хванат за някое от такелажните въжета на кораба на Колумб. И със спомена за нашата реалност отново се прехвърлях напред във времената на героите си – в опустошения преминал през апокалипсиса, върнал се назад в културно и технологично отношение свят, в който половината човечество е онемяло.

В същото време се разболя обаче тежко майка ми. Живеехме в доста раздалечени градове в България. Не мога да кажа дали е крила или по-скоро сама не е знаела реалното си състояние. Но докато се е борила, обикаляла е от гише на гише за да уреди общинско жилище на брат ми, който живееше при нея и е с тежка инвалидност, не може да се справя сам с живота. Докато се е притеснявала от спадналия оборот на вестникарската будка в която работеше (почти до края на живота си), до самото затваряне на будката, заради „Лафка” получила е серия от микроинсулти. Тогава тя и брат ми живееха в една дупка под наем. До последно ми говореше жизнерадостно по телефона, но когато вече не можеше да крие, трябваше да я взема в Плевен.

Самото й пренасяне бе голямо приключение и приличаше на художествен разказ, защото нямам шофьорска книжка, нямам и транспорт, по случайност намерих онзи стар приятел от ученическите години. Два месеца се борихме с жена ми и тъща ми за живота й. И разбира се, нямаше как в този момент да се работи над „Змейова орис” по редакцията и издаването й. Но по един пречупен начин отново съм изживявал романа, който малко преди това съм написал.
Героите ми секат с брадви злото. Никнещото от земята зло. Змийски колонии живеещи под форма на дървета. Змейови дървета. Хората живеещи в гора от змейови дървета се хранят със злото, ако го победят и хранят злото, ако злото ги победи. Слаби те откриват сили за да вдигнат брадвата. Страхливи те набират смелост да се хвърлят под движещите се клони от змии. Битката им е отчаяна, но в това отчаяние намират щастието. В мига, в който са живи, защото всеки миг живот за тях е една победа. И дори когато губят, знаят, че са побеждавали.
Това обаче е една от над двадесетте сюжетни линии на романа. И когато отрезнях първо от опиянението на вдъхновението, после и от болката на личната си драма и отново, и отново прочетох романа. Втори, трети, четвърти път. Реших, че ще е по-добре да го разделя на две. Освен това бе твърде голям за писател от по-малка класа от тази на Стивън Кинг или Джордж Мартин. С близо осемстотинте страници щеше да плаши непознатите ми читатели. Трудно бих накарал да ми се доверят за да ми отделят толкова време. Самото разделяне на тези „сиамски близнаци” беше много трудно, много екстремално. Едва не погубих книгата в която бях хвърлил толкова енергия и труд. Наложи се да отрежа поне сто страници и да напиша поне тридесет нови, че да се получат две завършени книги, а не книга рязната на две части, но...За добро. Така идеите си придобиха по-силни ударения. Така, че вместо една ще излязат две „Змейова орис” – „Змейова орис – краят на печалта” и „Змейова орис – възраждането на змея”.

И двете са пълни с приключения, с оригинални фантастични елементи. От една страна социална сатира, антиутопия, политически трилър. От друга напомнящи на митологични образи герои, които живеят във всекиго един от нас.

В целият океан от фентъзи; космичен океан, основен жанр в масовата култура днес, предимно американски мога да кажа, без излишна смелост, че точно тази книга, можеше да бъде написана само от българин. По само себе си: смесицата между антиутопия и приказка не е никак оригинална. Напротив, твърде често експлоатирана сюжетна тема, но...хиляди фантастични книги съм прочел. Комбинация между толкова гротескна антиутопия и толкова пъстра приказка, не ми е позната. Можеше да бъде написана само от човек от държава, която както са ни учили два пъти е била заличавана и три пъти възраждана, но в действителност и не така както са ни учили е била поне три пъти заличавана и поне четири пъти възраждала се. Държава преживяла и тоталитарния социализъм, а сега сладко умираща от тоталитаризма на глупостта. Въпреки това вярващ и съществуващ човек, фантазиращ за да възприеме по-добре реалността.

И едно специално смигване към приятелите в „Интервю”. Както вече неведнъж заявих „Ням свят” не свършва със „Змейова орис”, но след нея написах още една: „Страната изгнаник” (тя е най-антиутопичната до сега), там ще се появи непримиримия народ скопи, чието традиционно оръжие ще е винкило. Истински кошмар за бойците на Далебор.

И сега на четиридесет и петия ми рожден ден. На 14.09. 2014. „Ням свят”, втора книга: „Змейова орис – края на печалта” най-после ще излезе.

Стефан Кръстев

 Възможни са грешки в пунктуацията, за които автора се извинява, за по-голяма искреност, решихме да пуснем прима виста вариант.