За „Кланица за чародеи” от автора

В юношеството си Рей Бредбъри започва да описва семейството си като вълшебници, вампири, същества от други светове и изобщо - герои със свръхестествени способности. 

Разработката му се явява като вдъхновение на „Семейство Адамс” и навярно на хиляди други произведения. В края на живота си събира част от тези истории в книгата: „От прахта родени”. Без да се замисля, докато писах „Кланица за чародеи” съм използвал подобна техника. „Кланица за чародеи” е моята „От прахта родени” – прототипите в нея съм срещал от ранното си юношество до днес. За повечето не съм знаел, че някой ден ще ги превърна в литературни персонажи, за някои съм чувствал дълг да пиша, но не съм бил сигурен кога и как. Има и такива, които се срещат и в други книги - Черна Тодора примерно. И такива, които ги има във все още неиздадени книги. Като Хапла.

Има такова момиче, колкото и странно да звучи. Да, сега вече би трябвало да е жена, ако е възможно хора като нея изобщо да порастват и да остаряват. Срещал съм я, заедно имахме едно бягство от Кланицата за чародеи.

Истинска е и случката в парка, с кърмещата кукла, изискана иначе като облекло дама.
Сребрина е съчетание между нея и други невероятни, за жалост неособено щастливи, бляскави жени. Имам предвид две гангстерски държанки, на които в различни периоди от живота си съм бил нещо като изповедник.

Хегемона е също сборен образ между тузове от подземния свят, които лично познавам и един, който май си въобразяваше, че е такъв и когото срещнах в онази 1998 година, в онази Кланица за чародеи, в която се запознах и с агент Страцимир.

И като споменах агент Страцимир, дали истината не е точно онази, която той вижда? И кой би могъл да ме убеди в обратното? След като това, което ни се струва фантазии, макар че изглежда абсурдно, си е много правдоподобно.

Що се отнася до Черна Тодора - в началото на прехода имах възможност да работя в едно от многобройните печатни издания за феномени, свръхестествени явления и така нататък. Хванах се да разучавам истории, които разказват възрастните хора от село. Нейната чух от няколко разказвачи, в малко различаващи се варианти, но приликите бяха достатъчно, за да ме убедят, че такава личност е имало, макар да ме съмнява, че е можела да влияе на климата, да дои луната и да лишава земята от реколта. По-интересна е случката с погребението й. Толкова лоши магии е правила, че след като са я погребвали, два пъти са я намирали отхвърлена от земята, извън гроба си. На третото погребение вързали за тялото й мъртво куче, а след няколко години като разкопали гроба, намерили тялото й мумифицирано и черно. Оттам и името Черна Тодора.

Бързо се отказах да пиша за онези вестници, след като улових, а аз имам „око” за това, че повечето от историите са плод на авторови фантазии. Почитател съм на фантастиката, но докато тя се представя като фантастика; не и когато се използват средствата й за шарлатанство. Млад бях, идеалист. Постъпих принципно и съм доволен от това. Все пак историята за Черна Тодора си ми остана материал.