Тва бебе е голямо за тебе, пък и нещо е накриво, отиваме към спешно секцио

Текстът е публикуван в сайта razhdane.weebly, където майки описват случаи с брутално  отношения при раждане. Споделяме текста без редакторска намеса.
Историята на Б.Д.
аз родих в Шейново. защото ми беше в района, защото можех да стигна пеша, защото беше “най-добрата болница за целта” и прочее и прочее.

В ден 3ти март, около 11.30 нощно време, аз пристигам росна-росна с благоверния, уж за да ме приемат. да, ама не. разкритието ми било само 1 см – “момиче, разходи се за два-три часа в района, тогава ще те приемем”. дори и да оставим настрана факта, че ми отне близо час и половина да стигна до проклетата болница нощя (която иначе е на има-няма 15 мин. пеш, ако не се сгъваш на шестнадесет докато вървиш), пък и тамън весело застудяваше. теглих им една сочна майна и се прибрах. този път ми отне малко над два часа.
ден 4ти март. живуркам си щастливо и редя противоконтракционни мантри. ми нали нямам разкритие, за къде съм тръгнала?!? към пет и половина ми изпада тапата и потеглям с маршова стъпка към заветното място. имаме напредък, макар и малък, но трите см. ми осигуряват прием. вече не съм сигурна че искам.
подписвам купчини с документи. нямам идея какви. сега като се замисля, като нищо можех да съм подписала, че продавам детето, дарявам си органите за черния пазар или че ставам доброволен участник в експеримент за заразени със СПИН почти родилки.
качват ме в някаква стая, където аз кротко полягвам на леглото (не забравяйте – продължавам да се огъвам като дърводелски метър на всеки 3-4 минути). на етажа за планирано секцио съм. какво, дяволите да го вземат, правя тука? аз ще раждам естествено. чухте ли?!? ЕСТЕСТВЕНО, бе!
да, чули са ме, да, ясно, “спокойно бе девойче, няма да ти пратим Джак Изкормвача”. не съм съвсем убедена, че няма да го направят.
междувременно телефонът ми прегрява – народонаселението стиска палци да родя, като отчасти е сърдито щото съм пропуснала да го сторя на националния празник. не би обаче..
в 1.30 нощес ми изтича водата. хързулват ме по мокрия под (щото аз за друго придвижване почти не ставам) до нов етаж и нова стая, а аз оставям следи като гол охлюв след себе си. водата ми изтича още няколко пъти. една лелка-санитарка ми вдига скандал за това, че съм намокрила пода пред леглото. заричам се ако има още потопи, те да бъдат върху и без това съмнително чистите чаршафи.
ден 5ти март, часът е има няма 4 сутринта. след клизми, ултразвуци (“ами как да ти кажа, трудно е да се определи бебето.. или е около 2.800 или е малко над 5 кила”). обясняват ми любезно как ще ме заведат до една заличка, ще ми сложат едни системки с едни лекарства и ще видим (тук си спомням за телефонната реклама “да пробием едни дупчици..” – вече съм леко неадекватна). прибирам си боклуците в желязна клетка, която се заключва и някой си отнася ключа. представям си как се разхождам делово из болницата със забучена в ръката система, подпирайки се на металната и стойка, като бременното зомби, което видях предния ден в коридора. все пак 3 см. разкритие нищо не е, а умните доктори препоръчват разходки. отново - да, ама не. нежно полагам задни части, прилежащото им тяло и огромното си шкембе на заветното легло с вече споменатата идея за краткост, когато ме омотават със системи като Тутанкамон с ленени чаршафи и разбирам, че мърдане няма. само дето с каиши не ме завързаха за леглото, ама то това беше щото персонала още не беше буден сигурно. “ама хора, мъжО ще се притеснява, трябваше да си изключа телефона ако ще раждам”. “ти пък, има време до раждането, спокойно” – сопва ми се призрачно бродещата наоколо акушерка. колко успокоително. а часът е 4.15. сутринта.
от системите контракциите зачестяват и стават много по-болезнени. сега разбирам какво им беше на ония риби в мрежата на язовира, дето ги проклинах, че шават. хак ми е, да не се подигравам на природата другия път. регулярно подскачам на леглото като на електрошоково обучение.
до мен една мадама ще ражда, и тя естествено, ама платено. изведнъж почва суетня наоколо и. една акушерка мануално разкрива разкритието, че да стигнат до заветните 10 см. други хорица тичат наоколо. ебаси, целия персонал от болницата ли ще се събере да подаде пръстче, за да се разшири по-лесно? бтв, часът вече е десет и петнадесет. как знам ли – на отсрещната стена, точно на нивото, на което се забива погледа ми при всяко естетически издържано извиване стои часовника. и трака. и със секундарник даже. една по една съм ги броила проклетите секунди!
а не съм пила вода от предния ден. и съм обезводнена от приветствената клизма. мацката до мен крещи, че иска да си ходи. аз крешя, че искам вода. и ако може вече Джак Изкормвача. моля.
получавам миниатюрна марля напоена с вода. “толкова, моето момиче, вредно е за теб” споменава мимоходом акушерката и ме оставя в чуденка как може водата да е вредна. може би тая тяхната няма електролити?
най-накрая, слава на всички богове, минава лекар, който се задържа за повече от три секунди. “абе, момиче, за 6 часа само един см си разкрила. кво го криеш това дете, трябва все някога да излезе” шегувка се доктора. “водаааа.. и Джак, моля..” изграчвам аз, ама оставам неразбрана. след кратка чуденка, коремоопипване отвън и гъделичкане на коремчето от вътрешната страна (ебаси, тея на специално обучение за блудство минават предварително, заклевам се!) отсича – “тва бебе е голямо за тебе, пък и нещо е накриво, отиваме към спешно секцио” (сетихте се вие, след като детето е изкарало до ся на сухо). с тъга откривам, че душата ми ликува – вадят системите от абуката и вече решението е окончателно.
идва призрачната акушерка с бръснач. “ама моля ви се, аз само се шегувах за Джак” някак вяло си мисля между контракциите. “ще се бръснем” ми вика. “ама как така, аз брадата си я харесвам, знаете ли колко време ми отне докато я догодя до тоя и вид?” ужасено споделям аз. “много смешно. днес какви сте всичките такива забавни. долу ще се бръснем!” и без да дочака обясненията ми за съвсем скорошната ми козметична интервенция, включваща кола маска, прави няколко резки движения и ме обявява за готова.
сега пък ще ми слагат катетър. измествам мисълта си към страдащите сомалийски дечица – то това моето нищо не е.
предстои ми спинална упойка. абе какво да ви кажа – обичам си гръбнака, важна част ми е. та с подозрение подходих. ама все пак случих на анестезиоложка. лягам на масата, вече поизтръпнала и наклонена вляво, щото иначе малкото ми прави органите на пестил.
ново двайсет, кръвното ми пада. то това 55 на 75 са си нормални случки, ама вкъщи. тука суетнята е голяма. една инжекция адреналин и две ефидрин по-късно засилващият се сняг през прозореца ми се вижда розов. ухилила съм се глуповато, щото няма болка, само леко придърпване. “стига си ми се хилила, щото ще забравя някое черво навънка” бодро се шегува доктора. “а, и всичките да ги забравите сега няма да страдам” оптимистично му отговарям. странно, зашиването трае повече от ваденето.
карат ме в реанимация, където поставят уютно-топла торба с пясък на корема ми. на немият ми въпрос дежурната акушерка отговаря с “полезно е за спадането на корема”.
не ми пука всъщност, имам около 4 милиона пропуснати повиквания. звъня на всички поред и стоически изтърпявам няколкото скандала.
според инструкциите мога да консумирам само вода и шоколад. и двете са на една ръка разстояние. унасям се, все още розовоснежеста. това към 12 и малко на обяд.
към два идва дежурната и брутално ми отнема торбата. оная, с пясъка. страдам много. вече я приемах като свиден дар от съдбата, изоставила ме сама да реанимирам. малкото било под стандартно набрюдение, да не се притеснявам.
водят още мацки. една в 4 следобед и една в 22.30. когато идва втората с първата вече се хилим и си разказваме вицове. и нейната торба взимат. тя не изглежда да страда толкова. аз продължавам да искам моята си. свикнахме някак заедно. интимни станахме. дежурната ме овиква, че торбата била общинска, за лично ползване няма!
след цяла нощ в една поза съм зверски схваната. а да – и съм болна. кашля ми се като на стар индиански вожд, препълнил лулата на мира. ама не може. сестрата ми забрани да мажа с карантии по стената. не било красиво вика, пък и нямало кой да чисти, щото съботен ден – други хора няма. тя е дежурна и по рехабилитиране. което в случая се изразява с “ето ви закуската (тук тя – закуската де – се пльосва върху нечий корем, шкафче, легло или където се намери малко местенце), яжте и ставайте.”
в очите ми се чете трагичното примирение на Сивушка – ясно, стигнахме до тук, сега ще изсипя набор за шкембе чорба и дробчета по селски на пода и всички ще заживеят щастливо. е, без мене де.
вежливо обяснявам, че имам проблеми с кръвното. “нищо, ти ставай, ще се оправиш”.
аз съм пич все пак. трудно, но ставам. и веднага лягам отново. със засилка. и кръвоизлив. “на ви сега едно “ставай!” ще ме носите!”..

така благополучно или не чак до там стигнах до новата си стая. за разказване има още, ама ми се струва, че избягах от поантата на историята – а именно, макар и да имаше няколко любезни служители от персонала, аз просто си бях късметлийка, че нямам усложнения. бебето е било обърнато лицево още когато са ме приели, но другите, преди лекарят, който в последствие ме оперира, да го види, просто го бяха подминали. и ме държаха излишно, почти 7 часа, на системи. но всъщност непростимо беше, че държаха детето без води, а след това го тъпкаха с антибиотици. “щото му е нисък хемоглобина” беше официалната версия, а всъщност щото е стояло на сухо. по-рано да се бяхте сетили. и защо се държите с хората като с идиоти? нямам нужда от медицинско образУвание, че да знам, че за хемоглобин антибиотици не се дават.
нито пък някой ми спомена за провежданата кислородна терапия. все още не знам защо е била и какво точно се е случило, че да се наложи. дори след скандала в неонаталното, когато за да кротна ме пуснаха вътре, въпреки че доктора “нарушавал всички разпоредби за стерилност”. майната ви на стерилността и на калцуните, с които се разхождате при децата и същевремено (със същите тези калцуни) слизате навън до кафето пред болницата. вие какво, да не сте germ free?? всички други сме ходещи зарази.
няма да коментирам тоалетната в предродилното, чийто таван пропадаше.
или пък факта, че за осем дни (в първите три от които нямах право да се къпя) ми смениха чаршафите само защото трябваше да се преместя в друга стая и то го направиха с нежелание.
или пък това, че за престоя ми там пода на стаята го измиха точно два пъти.
или пък това, че единственото миене на тоалетните на етажа се случваше когато някой се къпе, щото бяха комбинирани и с душ.
или пък “диетичната” кифла с мармалад, която “спомага” за храносмилането и приспособяването на отделителната система след няколкодневния глад и прием единствено на паченца шоколад.

всъщност няма да пиша повече, защото се ядосвам.

не защото се чувствам ограбена в най-важния ден в живота ми (не, мили, руси, тъпи тийнейджърки, това хич въобще не е сватбата). напротив, него си го има и аз се радвам, че мога да гледам назад с чувство за хумор, тъй като съм била късметлийка.
ядосвам се, защото имаше момиче със сърдечен порок, което получи мъмрене от дежурната сестра за това, че има въпроси и се чувства зле.
ядосвам се и за момичето, родило естествено и останало с жестоки разкъсвания, което три дни не можа да стане и да отиде дори до тоалетната, да не говорим за ядене или друго, на което не даваха дори да види бебето си “докато не може да става да го вземе”, въпреки че предлагахме да го носим на смени поне да го вижда.
ядосвам се и на факта, че сина ми над шест месеца си носи стафилококовата инфекция от болницата и не можехме да я излекуваме.
ето, за такива дребни неща се ядосвам аз – късметлийката. която все пак няма чувствителност в долната част на корема си, заради прекъснати нерви. но пък няма и сраствания, няма и вътрешни кръвоизливи или инфекции.
не зная ако и когато реша да имам друго дете къде ще го раждам, но Шейново директно отпада от списъка. категорично.

Източник: http://razhdane.weebly.com/