Травматизиращи спомени от един цял живот: блудство, изнасилване, аборт

Сайтът razhdane.weebly.com публикува истории на жени, които са имали проблемипри раждането. Страданията и неволите са различни при всеки случай, но това което ги обединява е отношението на лекарите.

Забременях през 2011 в състояние на тежко посттравматично разстройство. Записах се за проследяване на бременността, но регулярните ми емоционални сривове не бяха в компетенциите на лекаря, а и аз нямах намерение да споделям за тях. Първите месеци бяха изключително непоносими, търсих спешна психиатрична помощ. Заради бременността не можех да приемам лекарства и трябваше да се науча да овладявам пристъпите на внезапни емоционални спомени от миналото и панически атаки. С напредването на бременността дойде време да обмисля как искам да родя. Следеше ме лекар, с когото се познаваме дълги години. Знаех, че мога да разговарям с него и очаквах да се разберем. Съгласи се да води раждането, но изрази съмнение относно способността ми да напъвам за нормално раждане - липсват ми коремни мускулни влакна. Започнах да го убеждавам, че физическите ми способности са превъзходни благодарение на продължителни и постоянни тренировки, кинезитерапия и рехабилитация. Срещах се с рехабилитатора в болницата, в която щях да раждам, за да се посъветвам за тази анатомична особеност. Плувах усилено, практикувах йога и пилатес, Един ден предложих на лекаря да се изправя в челна стойка на пода в кабинета. Смя се, бях разсяла съмненията му. Оттам насетне все ми повтаряше, че ще се справя с нормално раждане и всичко ще е наред. Замислих се дали да потърся дула за раждането и реших, че това не е за мен. Съмнявах се, че има дула, която да е подготвена да подкрепя жена с посттравматичен стрес и не желаех да допускам напълно непознат човек до себе си. В родилна зала до мен щеше да стои бащата на бъдещото ни дете, който по-добре от всеки познава особеностите на състоянието ми в онези месеци.

В четвъртък през нощта срещу термина получих продължителни силни контракции, но на сутринта затихнаха. Направиха ми запис на тонове, все още нямах разкритие и се разбрах с лекаря да чакаме до понеделник преди да ме хоспитализира. Вечерта обаче контракциите станаха регулярни на все по-кратки интервали. След 1 час контракции през 4 минути по минута се обадих и тръгнахме към болницата на другия край на София. Смяната на лекаря ми привършваше, когато пристигнахме там. Прегледа ме, имах 1 см разкритие с изгладена шийка и добри тонове Каза, че ще ми помогне до 4тия сантиметър и бръкна с пръсти. Това не го очаквах, но беше късно.

След клизмата се качихме с партньора ми в самостоятелна родилна зала, където ме сложиха да лежа с колани ми поставиха система. Имахме уговорка раждането да се води с окситоцин и епидурална упойка, като на всяка цена избегне секцио и всякакви други изненади. По едно време лекаря пак провери за разкритие, пак ми "помогна" и ми спука мехура, изтекоха зелени води. Малко след това ме преместиха на стола, където анестезиолозите ми поставиха упойка в гръбнака. Престанах да усещам родилния процес и следвах инструкциите. Тук точната последователност ми се губи.

На третата контракция се появи главата на бебето, и тогава лекарят отново ме изненада. Нали уж ми имаше доверие, че ще се справя с напъването,и аз си мислех, че се справям. А той, застанал вляво от мен, се хвана с две ръце - мисля, че дори се залови за дясната ръкохватка на стола, и натисна с предмишници корема ми, като обяви "подаването" на акушерката, която стоеше откъм краката ми в готовност да го поеме. И тогава тя каза, "Чакай, влизам!" и че имало оплетена пъпна връв. Информираха ни, че ме режат, за да срежат двойно увитата пъпна връв на врата на дъщеря ни, и че съжаляват, че таткото няма да има шанса да я пререже този път.

Не проплака веднага и не ми я дадоха докато не беше измита, премерена и увита, а аз зашита много старателно "като нова". Гушках я малко и пак я отведоха за остатъка от нощта, а аз като се поосвестих бях преместена в стая с още три жени и техните бебета посред нощ. Упойката започна да пуска. Това състояние ми беше адски добре познато, правени ми бяха над 12 спешни операции по пълна упойка, лежала съм седмици в интензивна хирургия. Веднага станах и почнах да се разхождам по коридора, за да не преча на никого със стенанията си. Срещнах и други родилки, които влачеха прясно разрязаните си кореми из коридора. Акушерките обаче ни подканяха да си ходим по стаите. Някъде призори, усамотила се в тоалетната (обща за 8 жени), реших да се изкъпя. Клекнах на пода а кръвта се изля на едри съсиреци върху плочките под мен, ярко червена и пълна с емоционални спомени. Ревях без глас, с широко отворена уста, бях празна, бях загубила детето си.

На сутринта моето съкровище беше в композицията от колички, които избутваха от неонатологията. Започнахме да се опознаваме. Появи ми се зверско главоболие, на което литри вода не помагаше. Моят лекар ми каза, че това са болките, които са ми спестили в родилна зала, а акушерката ми предложи "коктейл" от болкоуспокояващи. Отказах. Не можех да си седна на дупето дни наред, при кърменето изпитвах зверско неудобство, което скоро прерастна в болки в гърба. В болницата никой не ме научи как да кърмя в удобна за мен поза, Няколко месеца след раждането бях напълно неспособна да се движа, на легло, сама вкъщи с бебето на пода до мен. Пристъпите ми на емоционален разпад бяха неконтролируеми. Започнахме терапия.

Раждането беше активирало за няколко часа травматизиращи спомени от един цял живот: блудство, изнасилване, аборт, спешни хирургически интервенции, загуба на доверие.

Източник: http://razhdane.weebly.com/