Ден на града! Честит празник, перничани!

Честит ден на града, Перничани!  Като поздрав за всички вас препечатваме мнението на Руми Борисова, която е публикувала чудесен анализ  в standartnews.com, за живота в града, историята и традициите.

Перник живее като във виц

Жуцата - легендарен пернишки стругар, фамозен в професията, но и майтапчия, и кърканде. Шегите му се раждали, докато смучел мастика в една от кръчмите на централния градски площад. Веднъж, докато си седял там да си вземе редовната доза, гонел с вилица маслина в чинията. При него приседнал приятел. Взел вилицата от ръката му и набол маслинката. Жуцата го изгледал неодобрително и му казал: "Да, бе, да! Уцели я, но вече я бех омаломощил!". Тази случка се разиграла още преди пернишкия площад да е бил покрит със скъп гранит и да ги има мемориала на миньорите и 7-метровата фигура на комунистическия вожд Георги Димитров в младежка възраст, който като синдикалист бунел на стачки рудничарите. Сега и тях ги няма, защото след грандоманията на соца дойде ред на европроектите и вековният гранит беше изринат, за да се смени с далеч по-нетрайни плочки, които надали ще изкарат петте години, дадени им като трайност, задължителна за всеки обект, направен с европари.

Всъщност селището го има поне от 8000 г.

През Средновековието, по времето на цар Самуил, славата на крепостта излиза извън пределите на държавата, защото тогавашният местен феодал Кракра дръзва да води самостоятелни битки срещу Византия. Популярна е и днес, но като пример как не трябва да се реставрират старините. Заради полимерите, с които бяха "визуализирани" стените, я кръстиха Кракраленд.
Всъщност Перник преживява истинския се разцвет по време на най-добрите години на мините. Още преди да е станало град, селището има ВиК, павирани улици, модерни за времето си квартали за миньорите, минните специалисти, дошли от Западна Европа. Махалата, която е най-близо до центъра, и сега се казва "Монте Карло". Това не е случайно, защото тъкмо тук била монтирана първата рулетка у нас, с която се развличали дошлите от Франция, Германия и Австро-Унгария инженери и маркшайдери. Това се случило само 10 г. след откриването на казино в Монако. Западноевропейците посяват своята култура и се създават оркестър, театър, стадион, плувен басейн, които съществуват и до днес. В грижата за работниците се влагат значими проценти от печалбата на държавните мини, които всъщност от 1925 г. са автономно предприятие. През септември 1928 г. е открит огромен магазин, подобен на днешните молове. Продоволственият обект е предназначен за работния персонал на мината, който пазарувал там на най-умерени цени почти всичко необходимо за домашни нужди - хранителни стоки, посуда, платове, обувки и даже бижута и парфюми за миньорските булки. После пак мината построила градските хали, които отдавна са разрушени, за да отворят място за грандиозния площад.

Очевидци разказват, че ги съборили по-трудно от мавзолея на Георги Димитров

Освен западноевропейските минни специалисти своята култура в Перник привнасят и голяма група белогвардейци, побегнали от Русия заради болшевишката революция. Те започват да се заселват през 1918 г. и към 30-те вече са около 5000 човека на фона на 15-хилядния по това време град. В. "Пернишки миньор" от 1931 г. съобщава за изложба в кв. "Куциян", където живеели руските емигранти. Сред тях имало и художник, който показал инсталация от цигарени кутии, изобразяваща змей, а това се оказва и първата у нас демонстрация на модерно изкуство. С мината е свързана и появата на първата рок група у нас - "Пернишките братя", създадена през 1962 г., почти едновременно с "Бийтълс". После от 1967 г. тъкмо в Дома на миньора започва да организира и рок фестивал "Китариада". С пари от ЕС беше направен опит това начинание да се възроди и да стане нова културна марка на Перник, но осъществяването му беше само пародия на нещо като асамблея "Знаме на мира".

Мината е изградила и централния православен храм в Перник. Строежът на черквата започнал през още през 1909 г., но заради войните се забивал и била осветена едва през 1920 г. в деня на св. Иван Рилски. Този ден бил празник на миньорите, а сега е и Ден на града в Перник, пак по наследство от "баба Мина". В най-ново време нелепицата край храма е надгробен паметник, на който пише, че на това място са гробовете на двама от директорите на "Мини-Перник" със заслуги за построяването му - Иван Симеонов и Георги Коняров, но това далеч не е така. Тленните останки на Симеонов наистина били край храма след 1920 г., но комунистическата власт ги извадила, а гробът на Коняров е в София, но обелискът си стои на лично място.

Последният обект на майтапи от страна на перничани е обновеният площад. Нарекоха автобусни спирки някакви нелепи сенници от бетон, с които беше преградено пространството към входа на универсалния магазин, под чийто свод са и сергиите на местните книжари и сега достъпът към тях е ограничен. От центъра изчезна и композиция на световноизвестния скулптор проф. Казуми Танака, в забвение и на унищожение е оставена работа на почетния гражданин на Перник проф. Емил Попов. Затова сега една група съвременни зевзеци, които се наричат "Кръжок на бръснарите", предлагат монументалната украса да се осмисли с някой пореден европроект, като се направят фигури на градските чешити. Идеята е на площада да седи Жуцата и да гони маслинката, балтонът си да развее местният самобитен поет боксьор Круме Мекрото, написал класическото:
Мома седи у ливада/ и пие лимонада
/От водопада вода пада/ и става на вада. Има място и за бай Пешо Паприкаша, който по времето на соца забогатя от продажбата на семки, както и за Роби с цигулката, който на младини печели световен джаз конкурс в Париж, но в родния си град умира като уличен музикант. Така ще се увековечи животът на Перник - като във виц.
Руми Борисова