Баналното дерби

Автор: Жаклин МИХАЙЛОВ
Клишета – да, напрежение – да, драма – да, публика – да, футбол – не
20 дни ставахме и лягахме с Вечното дерби и накрая ни се сервира поредният постен мач. За пореден път единственото голямо в големия мач бе публиката. И нейният рекорден брой за последните 7 години припозна и преповтори значението на този мач. Всичко друго остана в търговския регистър, правилниците на ФИФА и БФС и другите бумащини. По над десет хиляди червени и сини отидоха на мача, за да усетят от неповторимата обстановка. И да я създадат. Именно
неповторимата
обстановка
легитимира този мач и обезсмисли всички декларации, фейсбук излияния и всякакви други подмятания и напъни. Над 10 хиляди левскари отидоха на мача, защото срещу тяхното синьо море беше застанало червено като в най-добрите времена. Публиката, която иска точно това зрелище и точно този мач. Иначе тръпка в българския футбол няма. Другото е безспорната хегемония на Лудогорец. Която обаче контрастира рязко с картината от вчера по трибуните и това, което бе на мача с ПСЖ. На ЦСКА – Левски дойде повече публика в сравнение с гастрола на френския шампион с всичките му звезди за мач от груповата фаза на ШЛ. Но театърът и футболът са все още две различни изкуства…
Иначе 90-те минути напълно отговориха на състоянието на двата противника. Люпко Петрович е като вчерашния вестник. Всичките му идеи за футбола са отпреди 20 години. Здраво, стегнато, защитно, с минимални грешки. На жаргон „Сине пуцай лоптата напред“. Ама стана един сакатлък и символичните домакини изравниха.
В червения лагер има наличие на безспорно добри качества на изпълнителите в авангарда и пълна трагедия в ариергарда. Много тичане, много желание, някаква амбиция и никакъв смислен футбол. Засега пясъкът, варта и тухлите са налице, но май няма баш майстор да ги нареди. Да направи хубава замаска и да стане красива къща със здрави стени. Не знам този румънски симпатяга дали има някакви способности да го направи. Общо взето, дори че се измъкна сух, е някакъв успех за Еди Йорданеску. Ако Костадинов бе вкарал преди изравняването, можеше и да стяга куфарите за Букурещ. Размина му се и в последните секунди, когато кривата глава на Генев изпрати топката в аут.
Големият въпрос е защо в този мач нямаше константа на успеха.
Характеристиката на
двамата треньори
донякъде отговаря на въпроса. Люпко Петрович никога не е правил блестящи резултати с Левски срещу ЦСКА. Старата лисица вероятно е доволен и от равенството, защото неговата цел е да конкурира Лудогорец. Още по-дефанзивна схема с два блуждаещи тъмнокожи електрода ще играе пред трибуна Моци след няколко кръга, когато сините гостуват в Разград. А равенството го остави на първо място в класирането. Към Люпко имам само една забележка, защото обърка състава фатално. Защо пусна този пешеходец Бурабия, който, като се затича 20 метра ускорено, и се хваща за сърдечната област? И освен това като им бе казал да пуцат лоптата, защото не им бе обяснил да го правят по-добре. А не 20 пъти Де Ноойер и другите вътрешни халфове да дават предпоставки за бързи атаки. При един по-грамотен отбор отсреща резултатът щеше да е 0-3 още първото полувреме при толкова отнети, подарени и загубени топки в центъра.
Защо обаче не се случи онова, което армейците повтаряха като папагали цяло лято - седмата поредна победа. И което им бе голяма гордост до вчера, да бият „говедата”!? Чувал съм тази простотия и от интелигентни хора. Рационалният отговор - до тъча го нямаше Екзекутора. Това е човекът „Вечно дерби“. Той завинаги ще държи короната на вечен победител. Той бе харизмата на този мач и трябваше да се изиграе само още едно издание, за да се разбере, че поредицата е заслуга на „Шесторчо“. Да, Стойчо не беше за Мура и Зимбру, но беше намерил цаката на Левски. При два слаби отбора винаги ти да си победител. Такъв скоро няма да се роди. Затова и поредицата отиде в историята и сега започват мачлета като това, което гледахме вчера. Два случайни гола при някоя неизбежна грешка - и дотам. За пореден път се доказа, че във футбола големите фигури са всичко. Без тях просто не става. Колкото и да се игнорира тяхното колосално значение, идва моментът, в който истината блясва. И най-големите критици трябва да признаят, че Стойчо печелеше сам мачовете. Защото бе орисан. Както навремето великият Шпайдел за Левски.
Когато наложихме термина „Вечно дерби“ преди 20 години, имаше маркетингов ефект, защото все още на терена имаше частица от духа. Да забравим това Вечно дерби и да говорим просто за единствения голям мач в България. След като имаме 10 хиляди срещу 10 хиляди, значи все нещо е останало. И поне още един милион пред телевизионния екран. Иначе по същото време играха Байерн, Барселона, ПСЖ, Наполи – Рома и като преместиш канала, не можеш да познаеш, че това на екрана е едно и също. Трагично е нивото на българския футбол. Цяло първо полувреме с един удар отдалече и един гол със съавторство на Манолев. Цяло второ полувреме с едно стопроцентово положение на Левски и една дузпа, която можеше да се свири, можеше и да не се свири.
И от дузпата преминавам към съдията Ивайло Стоянов. Брилянтен мач на световно ниво с изключение на това, че имаше всички предпоставки да даде по-голямо продължение от посочените от него само 3 минути. Преди два месеца Марк Клатенбърг изнесе съдийска лекция, все едно че Стоянов я е прочел и я приложи едно към едно. Дори дузпата, макар от съмнителна ситуация, пак е в сферата на правилата. Вратарска грешка, оттам нататък какъв контакт е имало, е въпрос на трактовка. Но в никакъв случай не можем да говорим за безспорна съдийска грешка.
Двама футболисти в този мач показаха колко неграмотен е българският футбол. Станислав Манолев с огромния си стаж и претенции покри засада по учебник. Не случайно хората от ПСВ така и не разбраха защо играч с такъв потенциал не може да научи елементарни неща в защита. И Боян Йоргачевич, който направи всичко необходимо, за да стане безспорен син любимец, без да е безспорен като вратарски качества. За негово съжаление големите вратари не правят толкова фатални грешки. Той и Костадинов откраднаха победата на Левски, но при това ниво и при тази тактика на Люпко равенството може би е справедливо. Защото Левски трябва да направи винаги повече срещу ЦСКА. И този път обаче не се получи.
15 октомври се превърна в щастлив ден за БФС и Боби Михайлов. Най-накрая им се случи нещо хубаво, футболът в България показа, че е още жив и те ще могат да управляват нещо, което все пак съществува. Над 20 хиляди на стадиона означава пълен триумф на БФС. И всичко останало е без значение. Заяжданията, закачките, кой с кого играе и кой какъв е всъщност ще останат още известно време в общественото пространство. Това обаче в никакъв случай не делегитимира Големия мач на България между сини и червени. Модифициран през годините, но винаги жив. А най-хубавото е, че всичко се получи както си го знаем…


Източник: "Тема Спорт"