За бурите и пожарите в живота ни

Силна буря в океана потопила един кораб. Стихията пощадила само един единствен човек, който се намерил на сутринта изхвърлен на самотен остров – напълно безлюден.

Принуден от обстоятелствата, той заживял като Робинзон Крузо. Направил си колиба от клони и от изхвърлените на брега дъски от кораба. Всеки ден молил Бога да му изпрати спасение. Но дните минавали, после седмиците, месеците, а спасение не идвало.

Един ден, който той прекарал изцяло в търсене на храна, тъжен и уморен, той се връщал към жалкото си жилище. Вместо него, видял пепелище. Мизерната собственост, която имал, се превърнала в димящи въглени.

- Господи! - в отчаяние изплакал човекът. - Нима Ти се видяха малко изпитанията на главата ми? Защо ме наказваш толкова жестоко, като ме лиши от малкото неща, които имах?

Паднал на земята и заплакал от мъка и безсилие. Дълго лежал на земята, без да повдига очи, измъчвайки се от въпроси как ще живее по-нататък.

Дневният зной се сменил с вечерната прохлада, а той още лежал на земята, напълно останал без сили. Изведнъж чул познат шум, който вече почти бил забравил и напълно загубил надежда да чуе отново. Повдигнал глава и видял кораб с разпънати бели платна да се носи към неговия бряг! Това било най-красивото нещо, което някога бил видял в живота си!

- Как ме намерихте? - попитал той моряците.

- Видяхме сигналния огън, който ти запали! - отговорили му те.

Колкото и лошо и злополучно да ни се струва нещо на пръв поглед, то може да ни носи безценен дар. И вместо да проклинаме съдбата си, по-добре е да се огледаме за него...